Няколко минути по-късно спираме. Не от умора. А защото земята се тресе, усеща се вибриране, идващо от дълбините й. Поглеждаме зад нас. Носи се от метрополиса. Хората го напускат на тълпи и се устремяват към двореца. Наясно сме защо: експлозията от хепърска миризма, идваща от двореца, е подхваната от порив на вятъра и е отнесена в метрополиса. Улиците и сградите му са изпълнени с острите й ухания. Карат милионите му жители да навирят глава по посока на двореца. В удивление. Защото това е мирис, който никога преди не са си представяли, с качество и сила, за каквито не са фантазирали, обхваща стотици хепъри. И сега целият метрополис се надбягва по посока от двореца, млади и стари, мъже и жени, орда, наброяваща пет милиона. За хепърска кръв, за хепърска плът, толкова много от нея.

Аз не изпитвам страх. Не съм жертвата. Аз съм ловецът, ловец, един от милионите. Аз съм също като всички останали и тази мисъл ме изпълва със странно задоволство. Принадлежа. За първи път в живота си не се чувствам друг; чувствам се завършен. Не разпаднат на части, а самият аз част от нещо. Следван от всички други, с милиони зад гърба ми, с целия свят зад мен. Така че когато вкарвам в действие краката си и отново затичвам към двореца, онова, което подхранва вълнението ми, не е само очакващото ни там, но и необятната радост да принадлежа. Главозамайването, което чувствуваш, щом последното парченце от пъзела — с такава странна форма — най-накрая е наместено, та да завърши картинката, която в крайна сметка излиза красива.

Вятърът духа силно насреща ни. Толкова много апетитен аромат на хепъри, че едва не пропускам един друг ясно отчетлив мирис, който не принадлежи на хепър. Прясна диря, само на минути пред нас. На Ашли Джун е.

52

Ашли Джун

Една седмица след операцията и семейството на Ашли Джун излезе без нея. Още беше отпаднала и имаше висока температура, а болката надолу от кръста и изобщо не беше утихнала. Намаляваха запасите им от плодове, както обясни баща й, а на нея и беше нужна възможно най-силна храна.

Обещаха, че няма да ги има само за няколко часа.

Но не отсъстваха само няколко часа. Никога не се върнаха. Чака ги цял ден, после на следващия и на по-следващия. Ала те никога не се появиха обратно. Това беше последният път, когато видя майка си и брат си.

Но не и последният случай, в който зърна баща си.

Случи се години по-късно, цяло десетилетие, след като го беше приела за убит. След всичкото това време, през което се беше учила да оцелява сама, да подрежда някак живота си без външна помощ.

Стана в Института за хепъри. Когато заедно с останалите ловци беше отведена долу във Въведението. Той се показа от килията си и в началото тя не го разпозна. По същия начин, по който не успя да го разпознае няколко нощи по-рано, когато той се появи на екрана и избра печелившите номера от лотарията. Насред цялото това крещене, слюнчене и пукане на кости пропусна да зърне човека отвъд белезникавата кожа, плешивата глава, мудните и отпуснати крайници.

Видя как тялото му се подава от отвора на килията, вкопана в земята. Нечия ръка вдигна капака, показа се глава, за да надникне. После излезе целият.