Читаем Капанът полностью

И едновременно ние двамата се протягаме към плътния слой катерещи се хора, сграбчваме тела, ритаме крайници и глави, правим всичко възможно да забавим падането си. Всичко е размазано петно, докато се плъзгаме покрай тях и после вече сме успели да проникнем помежду им, което забавя темпото ни. Накрая, само на няколко етажа над фоайето, спираме.

След това напускаме сградата относително лесно. Не сме врагът, не сме плячка, вече не. Всички остатъчни мастни и други видове секреции от хепъри са се изтрили и са размазани по кожата на други. От глава до пети сме покрити с тяхната разтопена плът. Постигнали сме онова, което дирех цял живот: съвършената анонимност. Заобикаляме по периметъра на лобито, като избягваме строполяващите се по пода тела, които продължават да валят отгоре и отбягваме тълпите, все така прииждащи в сградата „Домейн“.

Навън нощното небе милостиво притъмнява. С всяка изминала минута видимостта ни се подобрява. Всичко е така прекрасно ясно, изчистено и на фокус. Двамата със Сиси тичаме един до друг с енергична целеустременост. Вече на двайсет пресечки разстояние тълпата се свежда до шепа хора тук-там. Продължаваме още десет пресечки, като тичаме в посока, обратно на движението, докато не оставаме само двамата.

Помагаме си един на друг да почистим слузта от косите си, ушите, под ноктите. Ако тя е погнусена, не го показва. Всъщност върху лицето й не личи никакво изражение. Съвсем гладко е, лишено от емоции, излъчва единствено самообладание. Не мога да откъсна очи от чистотата му.

— Ще спрем преобразяването сега — произнася механично, все едно чете от сценарий. — Ще пием от кръвта на другия. После ще тръгнем към двореца. За Дейвид.

Не помръдвам. Тя не помръдва.

Взирам се надолу към лапите си на земята.

— Ще е по-добре ако спрем преобразяването, след като стигнем до двореца. Ако останем така, няма да ни трябва кон. Ще успеем да се доберем дотам с тичане за два часа. И няма да се налага да се тревожим, че ще ни засекат и ще ни подгонят. Плюс това бихме могли да използваме оръжията, заредени с Ориджин, за да се получи по-бързо.

Тя се колебае. Гледаме се. Примигваме веднъж, два пъти. Познавам този поглед. Принадлежи на човек, сдобил се с нова играчка или приспособление, който желае да го изпробва.

И ето че потегляме. Цепим по празните улици между сградите, две неясни петна, препускащи на четири крака. Само след минути напускаме границите на метрополиса и бетонът отстъпва място на обгорения от слънцето пустинен терен. Под нощното небе всичко е очертано с чисти и отсечени линии, бистро и сияйно е.

Чувството е така неописуемо. Вятърът, обдухващ лицето ми, усещането за сила в напрегнатите мускули на краката ми, двете ми ръце, протягащи се напред, загребващи пръст и запращащи я покрай летящото ми тяло. Мирисът на пустинята долита до нас от километри разстояние, носът ми е като перископ, който трупа информация на безкрайно по-високо ниво от събрани в едно зрение, осезание, вкус и слух.

А също и това неоспоримо усещане най-накрая да се почувствам напълно на място в собственото си тяло. В това има нещо толкова редно — като силна болка, която е била облекчена, като достигната цел.

Сиси тича до мен с притворени заради вятъра очи, а носът й се бърчи и потръпва. Вие възторжено и гласът й се присъединява към моя. Тя е олицетворение на красота, грациозност и сила, краката й оттласкват тялото по елегантна и плавна траектория, удълженото й и гладко тяло плава през нощния въздух, сякаш неподатливо на гравитация.

След двайсет минути тичане и на половината път до двореца правим пауза. Навирваме носове във въздуха. Сега можем да ги подушим: хепърите, живеещи в двореца, миризмата им е наситена и прекрасна. В началото мирисът им е само бегъл и общ. Но после нещо се случва. Като че са се отворили шлюзове и ароматът — сам по себе си завладяващ — експлодира в нощното небе и достига чак до звездите. Обгръща ни изкусително и в общото долавяме десетки индивидуални характеристики. Влажни кървави миризми, кристалночисти, долитат през пустинната равнина, донесени от вятъра, обагрящи в червено всяко зрънце пясък. Почти прекалено изкусително е. При пролята наведнъж толкова много хепърска кръв, обяснението може да е само едно. Влезли са в катакомбите. Поглъщат хепърите.

Със Сиси се споглеждаме. В очите й проблясва само бегло подобие на чувство за вина, нещо бързо забравено и представляващо само далечен спомен. Миниатюрен пробив на съжаление.

И ето как цялата преданост към някакъв предварителен план изчезва, заместена от всепоглъщащ копнеж. Затичваме, а краката ни се движат още по-бързо от преди. От ъгълчетата на устите ни се стичат лиги на дълги синджири и се веят като панделки.