Тънки снопове следобедна слънчева светлина проникват във вътрешността и я озаряват в червено и оранжево. Влизам, а Сиси ме следва. Вътре откривам нещо неочаквано.

Ашли Джун не е живяла в страх. Това е очевидно. Под закрилата на дома си не се е държала така, сякаш има да крие нещо. От пода до тавана по всяка стена висят рисунки. На въображаеми места, вероятно описани от родителите й: зелени хълмове, осеяни с ярки цветя, където сини потоци се вливат в митични морета. Места, на които слънцето не спира да грее с пълна сила. Където винаги е ден и никога нощ.

И снимки. На майка й. На брат й. Това ме изненадва най-много. Баща ми изгори всички семейни фотографии и рисунки, но Ашли Джун няма вид да е била тормозена от предпазливост чак в такава степен. Зад стените на дома си е била невъздържана.

— Виж — произнася Сиси от другия край на помещението. — Твоя снимка.

Сочи към училищна фотография. Отпреди години, когато още съм само на девет. Ясно помня тази нощ. Нощта на гръмотевичната буря. Изненада всички в училището. Бяхме се струпали на стълбите пред сградата, когато изведнъж небето се покри с тежки облаци. Светкавиците го разсичаха безмилостно. Това вкара всички в състояние на безумие, стискаха здраво очи заради болката, пронизваща очните им ябълки. Настъпи пълен хаос. Децата плачеха ужасени. Учителите крещяха. Апаратът на фотографа беше съборен и при падането му на земята някак се беше задействал бутон, слагащ началото на поредица от автоматично направени снимки.

Качени онлайн по-късно този ден, въпросните снимки разкриха нещо смайващо. Малко момиченце е застанало насред бурята, а физиономията й очевидно не издава да е засегната по някакъв начин от светкавиците, докато тези на всички заобикалящи я са изкривени от болка. Тя обаче се взира в светлината с устремено нагоре лице и се усмихва на падащите капки. Няколко часа по-късно тя беше погълната. В мига щом падна нощта, орди от съседи, разгледали снимките онлайн през дневните часове, бяха нападнали къщата й. Твърде късно (винаги твърде късно, никога навреме) научих, че там са живели други като мен.

— Наистина ли това си ти? — Сиси се усмихва, без въобще да забелязва посивялото ми лице. — Бил си сладко малко хлапе. Бузките ти са били точно като на Бен. — Очите й се навлажняват от смях. Отпуска ръка на рамото ми.

Тази стена цялата е покрита с училищни снимки. Разпознавам някои от учениците, а други не, някои са групови, на други е уловен само един човек. В тази случайна сбирка от образи няма логика или причина. Може да са били деца, за които някога Ашли Джун е подозирала, че са човешки същества. Може нощем да се е чувствала самотна и да й се е щяло да зърне лица за компания, без значение от липсата на изражения или топлота по тях.

— О, виж, ето те отново — възкликва Сиси. — После гласът й заглъхва. — О… Странно. — Друга снимка на класа, която мигом разпознавам. Правена е миналата година. Зървам лицата на съучениците си, телата ни са изпънати и вдървени, а ръцете ни се спускат сковано покрай тях. Ето ме и мен, стоя на втория ред, а очите ми са съвсем безизразни погледите на всички ни са напълно празни и лишени от емоции. Но не това е привлякло вниманието ми.

А онова, което Ашли Джун е сторила с фотографията. Преработила я е. Не на едно място, а по всяко лице. По гърба ми пробягват ледени тръпки.

Върху всяка уста е залепила по-дребна изрезка на друга уста — усмихната уста с отдръпнати устни и разкрити бели, наподобяващи нанизи от перли зъби, без кучешките да са уголемени. От клас здрачници сме трансформирани в група усмихнати хора. Поставила е идентични усмихнати усти върху тази на учителя, върху моята и върху тази на всеки друг, освен върху една — нейната собствена. Вместо това на своето лице е залепила напълно различна своя снимка и на нея сияе лъчезарно. Никога не съм я виждал да изглежда така — с широка и пламенна усмивка, слънчевите лъчи играят в червената й коса, очите й са навлажнени от щастие, цялото й изражение излъчва освободеност и липса на задръжки. Навеждам се по-близо, за да огледам усмихнатата й уста, точно това е тази, която е копирала и залепила върху всички останали.

Живи и усмихнати усти, разположени под мъртви очи. Гротескно и зловещо несъответстващи едни на други. Но може би в полумрака от другия край на стаята човек може да се придума да ги възприема другояче.

— Била е ужасно самотна, нали? — шепне Сиси.

Взирам се в образа на Ашли Джун.

— Всички до един бяхме такива.

24

Ашли Джун