— Джийн. Трябва да вървим. — Ръката на Сиси е на рамото ми, допирът й е нежен и предлага утеха. — Тук няма нищо за нас.

Бърша бузите си и кимам.

Преди да си тръгнем, хвърлям един последен поглед към оглозгания скелет на дома ми. Последните няколко години, докато бях сам тук, не бяха щастливи. Никак дори. След като баща ми си тръгна — след като симулира преобразяването си и ме подведе да вярвам, че е бил убит от слънчевата светлина, — ужасно ми липсваше. Загубата му ми причиняваше физическо страдание. Дневните часове бяха най-тежки. Бях съвсем сам в къщата. Празните й помещения представляваха болезнено свидетелство за отсъствието му.

С цел да притъпя болката в онези дни си представях, че той още е жив. Това беше единственият начин, по който съзнанието и сърцето ми на седемгодишно дете успяваха да се справят, фантазирах си как по някакво чудо се е спасил и е избягал на далечно място. Можеше да се е запътил на изток, да е прекосил Пустошта и да е достигнал до онова далечно място на хоризонта, където се издигат Източните планини. Веднъж прати натам дистанционно управляван самолет и ми поръча да помня този момент. Нима не беше възможно, питаше се умът ми на седемгодишен, да е отишъл там? Вкопчвах се в тази лъжа, защото играеше ролята на тесен мост — разнебитен и неустойчив, няма спор — през бездната на моята самота.

В дни, когато болката беше особено нетърпима (а такива имаше много), напусках къщата и бродех по улиците. Понякога вървях с цели часове и си припомнях случаите, в които баща ми крачеше редом с мен, напомняше ми да се пазя от слънчевата светлина и да се придържам плътно към сградите. Това помнех най-ясно: гласа му и изричаното от него. И желанието ми беше съвсем простичко: да продължавам да ги чувам. Нямаше да настоявам за обяснение и такова дори не беше нужно — само едно съобщение би свършило работа, изпратено до мен по целия път от Източните планини чрез някой от онези дистанционно управлявани самолети. Жив съм. Добре съм. Изречение или две. Това бе всичко.

И по тази причина скитах по улиците и от време на време — макар да знаех, че не бива — устремявах поглед нагоре. Щеше ми се да зърна малка точка, която постепенно расте, докато се движи над Пустошта и да чуя тихото жужене на мотора, да го забележа как прелита сред лабиринта от небостъргачи. Да го наблюдавам как се спуска, приземява се на улицата, бавно се устремява към мен и накрая се блъсва леко в крака ми.

Но така и не видях самолет. Без значение колко пъти излизах навън, колко километра извървявах, колко чифта обувки износих, колко пъти вдигах поглед нагоре, никога не видях нищо. И по тази причина промених очакванията си; не ми трябваше съобщение. Бих приел дори само едно бегло зърване на самолета; нямаше защо да се приземява. Ако просто се носи в небето, без дори да се снижава, ако просто прелети над главата ми, това би ми донесло достатъчно утеха.

Но никога не видях нищо. Не познах усещането да се озовеш под успокояващата сянка на прелитащ самолет.

23

Сиси се вглежда тревожно в небето. Неясното очертание на пълната луна вече личи върху синята, но тъмнееща равнина.

— Според мен имаме около два часа до залеза. И все така воним. — Озърта се към околните къщи и смръщва вежди. Представя си как щом падне нощта капаците ще се вдигнат и вратите ще се отворят, а техните обитатели — хлапета, тийнейджъри, родители, старци — ще се изсипят на улиците и ще ни подгонят.

— Последвай ме — казвам. — Знам къде да отидем.

Поемаме с бърза и припряна крачка. Сградите около нас вече хвърлят по-удължени сенки, а наситеносиният цвят на небето е обагрен в червено.

— Провери ТекстТранса — настоява Сиси.

Нищо. Пиша ново кратко съобщение.

След като натискам бутона за изпращане, чакаме около минута, втренчени в празния екран и се надяваме на чудо. Пъхам го обратно в джоба си.

— Хайде, да вървим.

Няколко минути по-късно пристигаме. Къщата е разположена на ъгъл, точно както си спомням.

— Какво е това място? — пита Сиси.

— Домът на Ашли Джун.

— О. — Сиси пъха кичур зад ухото си. — Защо сме тук?

— Ашли Джун не е оцеляла през всички тези години без собствен запас от почистващи продукти. Можем да използваме нейните.

Тя се взира в къщата, която е напълно непокътната и здраво заключена, а по стените няма и драскотина. Ашли Джун никога не е била заподозряна, че може да е хепър, особено след като се е появила от Въведението преобразена в здрачник. Тук не са царили плячкосване и вандализъм.

— Как ще влезем? — пита Сиси. — Всичко е затворено с капаци.

— Не е както изглежда. — Навеждам се, стискам долния край на капака пред вратата и го тласкам нагоре. Плъзва се по релсите. — Предназначението на тези капаци е да пазят от слънчева светлина, а не от хора. Не се налага да ги заключваш денем.

Сиси кима с разбиране. Протяга ръка към топката на вратата и я завърта. Вратата се отваря. Тя стои на място.

— Всичко е наред — уверявам я. — Ашли Джун живееше сама, а сега е в болницата. Няма никой.