Читаем Капанът полностью

Яздим усилено през пустинята, която се е нажежила до червено от жегата. Принуждавам коня да галопира през първите трийсет минути, като се наслаждавам на силното друсане и на невъзможността за свързана мисъл в подскачащия ми череп. Старая се да не обръщам внимание на краката и ръцете, които ме обгръщат плътно и на нежния натиск, упражняван върху гърба ми, когато подскочим по-силно. Вятърът в ушите ми, ослепителната светлина на слънчевите лъчи в очите ми, всички те са добре дошли, за да отвличат вниманието ми.

Когато дворецът се смалява до далечна точка зад гърбовете ни, спираме до купчина камъни. Слизаме от седлото и отвеждаме запъхтяния кон до сянката, хвърляна от камънаците. Гледа като обезумял, а мускулите му са изпъкнали от гигантското усилие.

— Пресилваш коня — заговаря Сиси с угрижено изражение. — Ще се гътне и ще умре, преди да сме достигнали метрополиса. Давай по-бавно, Джийн.

Не отговарям. Права е, но не съм в настроение да го призная.

Тя се взира настоятелно в мен.

— У теб има нещо различно. Какво става?

Пренебрегвам думите й и се заемам с грижи по коня. Тя въздъхва ядосано, а после се покатерва върху един камък и след това върху втори.

Конят ме поглежда косо с големите си обвиняващи очи, сякаш прозира истинските ми мотиви. Изпръхтява и ме опръсква със слюнка. Поглеждам го укорно в отговор и се покатервам до Сиси. Гранитът пари на допир и почти опърля ръцете ми. Сиси е устремила поглед към хоризонта.

— Няма защо да се тревожиш, че Основоположниците ще ни последват — заговарям. — Главният съветник не може да се отдели от Владетеля. Не и в такъв момент. А другите Основоположници няма да тръгнат без него.

Но тя не гледа в тази посока, отправила е взор към метрополиса, като е оформила козирка с ръцете си.

— Успявам да видя сгради. Метрополисът не е много далече — казва. — Може би на час път.

— На час и половина — отвръщам. — Ще забавя темпото. Права си.

Тя не отговаря, но изражението й се смекчава леко.

— Какво е онова, което блести ето там? — пита. — Онези отблясъци в далечината.

Следвам траекторията на вдигнатата й ръка. Ясно.

— Това е сградата „Домейн“. Най-високият небостъргач в метрополиса.

— Където е работел баща ти?

Кимвам.

Сиси подсвирква.

— Виж само всички тези небостъргачи. Метрополисът е толкова по-голям, отколкото си го представях, Джийн. — Поглежда ме с възхищение. И с дълбоко състрадание. — Как си успял да оцелееш? Да живееш насред всички тях? Толкова много години?

— Просто се учиш. Привикваш. Оцеляваш.

— Толкова е обширен — промълвява Сиси с по-тих и унил тон. — Как изобщо ще открием Ашли Джун? Все едно да търсим игла в копа сено.

— Няма нужда да търсим. Знаем определено място, където ще се появи в определено време. Конгресният център. По здрач. Ще отидем там и ще я оставим тя да дойде при нас. После ще й видим сметката.

Тя не казва нищо, но виждам, че в главата й се заформя идея.

— А как ще открием Епап?

Бъркам в джоба си и вадя ТекстТранса.

— Ще се опитваме да влезем във връзка с него — казвам. Бързо й обяснявам как функционира устройството и пиша кратко съобщение.

— Кажи му, че се движим към метрополиса — предлага Сиси. — Напиши, че ще сме там след около час и половина.

Колебая се.

— Не знам. Може би е по-добре да си спестим подробностите. В случай че неговият ТекстТранс е попаднал в погрешни ръце. Няма да е зле, ако не разкриваме твърде много.

Тя отклонява поглед. Схваща моя намек за съдбата на Епап. Че е възможно да не е жив. Кимва бързо, почти недоловимо.

Натискам бутона за изпращане.

— Ще го правим на всеки няколко часа — добавям. — Може и да получим отговор.

Тя стяга челюст.

— Сигурно е мъртъв, нали?

Не казвам нищо.

— Така е, нали?

— Няма да те лъжа, Сиси. — Тонът ми се е смекчил. — Вероятно е така. Но не можем да допуснем това да ни влияе. Длъжни сме да мислим за Дейвид, нали? Дори да не успеем да открием Епап, трябва да се погрижим за Дейвид. Което значи, че все пак трябва да се доберем до Ашли Джун. За доброто на Дейвид.

Сиси ме поглежда остро. В този момент горещ порив на вятъра разрошва косите ни.

— Не спирам да мисля за Дейвид — продумва. На челото й се е появила вертикална линия. — Как в този момент ние сме на свобода под синьото небе, слънцето огрява лицата ни и сме способни да дишаме свеж въздух, а той е затворен в аквариум. Потопен е в някаква течност съвсем сам и в почти непрогледна тъмнина. — Стяга челюст и зъбите й проскърцват. — Наистина не мога да го понеса.

Сиси отправя поглед обратно към двореца. Мускулите по влажните й от пот ръце се напрягат.

— Чувствам се, сякаш го изоставям. Бих сторила абсолютно всичко да заема неговото място; по-скоро съм склонна да умра хиляда пъти. Трябва да се върна за него.

— Не можеш — заявявам една идея твърде бързо.

Тя тика кичур коса зад ухото си.

— Ти върви в Метрополиса и намери Епап. Аз ще се върна в двореца за Дейвид.