Зората изненадва всички. Като че сме забравили за естествения и неумолим кръговрат на времето, за неизбежността на угасването на луната и изгрева на слънцето. Едва когато тъмното небе е озарено в перленосиво, двамата със Сиси се изправяме и поставяме под главата на Дейвид обувките ми вместо възглавница.

Предната част на тълпата е на километър и половина разстояние. Но са спрели да натрупват преднина. Разпадането на здрачниците в резултат на тези хилави утринни лъчи в началото е едва доловимо, скоростта на придвижването им намалява само с една идея. Мускулите разполагат с по-малко сила, дробовете не действат чак толкова добре. Но с избледняването на тъмнината до сиво започват да отпадат драстично, енергията им се изчерпва все по-бързо. Все пак продължават да настъпват, миризмата ни ги влече неудържимо, видът на отдалечаващия се влак ги влудява.

Луната бледнее; пробудилото се слънце обагря в червено хоризонта.

И когато венецът на слънцето се показва и лъчите му окъпват земята, от блъскащата се тълпа се откъсва колективен вик. Небето се разтваря. Бликва още светлина с цвета на кръв. Критичният праг е преминат внезапно и безвъзвратно; започват да се разтапят. В рамките на половин час насред пустинята се образува жълто и лепкаво езеро с ширина километър и половина, в началото е на буци и шава, а после, половин час по-късно, вече е втечнено и неподвижно.

Със Сиси лежим на пода на вагона. Тя опира глава в рамото ми и прилепва тялото си до моето. Пълзящото все по-високо слънце кара пръчките на решетките да хвърлят дълги сенки върху нас.

Усещам нещо мокро върху гърдите си. Сълзите на Сиси. Не потрепва и не ридае, но сълзите й продължават да се леят още много минути. Едва по-късно, след като слънцето е изсушило сълзите, ще видя солта, останала по гърдите ми, подобно на белег.

Вперваме поглед между решетките на влака към небето. Обгръща ни изтощение, наподобяващо смъртта. По времето, когато небето е придобило кобалтовосиния цвят, типичен за следобедните часове, вече спим от часове. Влакът цепи през пустинята, без да бъде виждан и следен от когото и да било, право към източните планини, издигащи се в далечината.

60

На третия ден от пътуването ни Дейвид умира.

Държа се повече, отколкото очаквахме. Но смъртта му все пак ни потриса жестоко, особено Сиси. Направихме малкото, което ни беше възможно във влака, притискахме телата си до неговото в студените нощи или изцеждахме дрехите си в пресъхналата му уста за някоя капка вода. Но не стигна. Потресаващата ирония е в това, че смъртта му след толкова дни и нощи, потопен в онзи течен затвор, настъпи от дехидратация.

В онези първи дни на влака Сиси му тананикаше същите песнички, които му беше пяла, докато е бил бебе. Отмяташе косата му назад отново и отново по начина, по който го беше утешавала, когато е бил разстроен като малко дете, щом се е случело да си убоде пръста или да одраска коляното си.

Така и не дойде в съзнание. Настъпиха само няколко момента на кратко разбуждане, когато отваряше очите си за секунди. Взираше се с нереагиращ стъклен поглед в пустинята и по-късно в прелитащите гори. Но никога в нас. После затваряше очи и не ги отваряше отново с часове.

Зад тези спуснати клепачи се разиграваха кошмари. Крещеше откъслечни безсмислени думи. Понякога ридаеше. Или умоляваше. В тези тежки моменти Сиси можеше само да къта главата му в скута си с лице, изкривено от мъка, а пръстите й се мъчеха да прогонят тези сънища с ласките си, да прогонят чувството й за вина. Когато той размахваше ръцете си в нощта, тя не се отдръпваше, а оставяше да я удрят по лицето. Така показваше разкаянието си.

Заговори на нас, но само веднъж. На сутринта на третия ден. Бяхме се притиснали един към друг в опит да се предпазим от студения вятър, веещ в подножието на планината. Дейвид лежеше в скутовете на двама ни с глава в свивката на ръката на Сиси. Ранното сутрешно слънце гъделичкаше кожата ни с оранжевите си лъчи и на целия свят беше предоставена мекотата му въпреки студа.

Очите на Дейвид се отвориха и за пръв път той срещна взора ми, а после този на Сиси. Очите му гледаха немощно, но погледът в тях беше ясен.

— Върнахте се за мен — прошепна.

После затвори очи, склопи клепачи тежко и с въздишка. По бузата му се изтъркаля една-единствена сълза.

Очите му никога вече не се отвориха.

61

Наясно сме, че приближаваме Мисията. Налице са знаци, навеждащи на тази мисъл. Релсите са осеяни с втвърдени жълти петна като сухи птичи курешки, а от близките дървета висят по-големи парчета, също като проснато пране. Останките от здрачниците, нападнали Мисията преди няколко вечери. Влакът забавя темпо; един час по-късно правим завой и все още свален, мостът към Мисията се изпречва пред погледа ни.

Ден е и по-ранните ни страхове, че може да пристигнем по тъмно и да бъдем пряко доставени под носа на издръжливи здрачници, навъртащи се още наоколо, са забравени. Както и въобще опасенията, свързани със здрачниците. Никой не е оцелял.