Покритите с обли камъни улици са празни. Накъдето и да погледнем, прозорците и вратите на празните постройки са разбити и оставени да зеят като удивени очи и шокирани усти. Слънчевите лъчи проникват безпрепятствено вътре. Влизаме в най-близката къща и минаваме от стая в стая, като навличаме пласт след пласт дрехи върху треперещите си гръдни кошове и хлътнали кореми.

Дори Познавариума, където се бояхме, че може да са се спотаили здрачници, е празен. Задната му стена е съборена и изравнена със земята, вероятно заради натиска на изпадналата в паника тълпа, търсеща убежище от слънцето. Жълтата пихтия на пода достига до глезените, а по стените има трисантиметров пласт от същата гадост.

Навсякъде в Мисията се виждат доказателства за масовата им гибел: по поляните, във фермата, по протежението на крепостната стена, навсякъде изобилства от жълтеникави петна, хванали коричка. А от човешка кост няма и следа, нито един човешки косъм, нито едно петънце човешка кръв. Всичко е погълнато, облизано, заличено от лицето на земята.

Смъртта е оставила злокобните си отпечатъци в това унищожено село без оглед на вида. Нищо не помръдва; не се чува нито звук. Няма поклащащи се момичета, няма утринни серенади или среднощни писъци. Звучи единствено свистенето на студения вятър сред оглозганите ребра на запустялото село.

Спираме на платформата за пране до потока и потапяме треперещи ръце в леденостудената вода, изгълтваме жадно шепа след шепа. Претърсваме кухнята и се натъпкваме с остатъците храна, които откриваме, разпръснати сред царящия хаос. Туршия от съборени буркани, краставици, счупени на две, стъпкани самуни хляб. Не можем да се наситим. Ядливо ли е, мигом се озовава в устите ни.

След това, неспособни да спрем да треперим, се настаняваме пред камината в най-близката къща. Огънят действа успокояващо; комбинацията от храна, вода, топлина и удобно канапе заплашва да ни подмами към сън. Но ръката на Сиси в моята се напряга, когато тя осъзнава нещо.

— Дейвид — промълвява. — Не можем да го оставим там навън просто така.

Излизаме обратно навън и поемаме с тежки стъпки към влака; с лопати в ръце. Лежи във вагона в абсолютно същата поза, в която го оставихме, само изглежда малко по-самотен. И двамата сме разкъсвани от чувство за вина. Искахме да го отнесем с нас още с пристигането, но бяхме твърде слаби. Сега изкопаваме гроб. Сиси избира място в близост до релсите, приблизително там, където Джейкъб скочи от влака и срещна ужасната си смърт. Момчетата биха се радвали да са редом, ако не в действителност, то поне духом.

След като изсипваме последната лопата пръст, стоим смълчани. През голите клони на дърветата просвирва лек порив на вятъра.

Устните на Сиси треперят.

— Съжалявам, Дейвид. Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам. Толкова съжалявам.

Обръща се към мен, заравя лице в якето ми и крещи право срещу сърцето ми.

62

Вървим покрай крепостната стена и оглеждаме околността. Нощта е започнала да се спуска и кървавото небе вече надвисва под тежестта на новия сумрак.

— Колко дълго, докато дойдат? — пита Сиси.

Вперваме поглед надолу по стръмния планински склон, осеян със скали, към гъстия балдахин на гората. Пустошта се простира под нас, докъдето поглед стига, като безкраен изтъркан килим.

— Много от тях са умрели в пустинята — отговарям. — Може би над милион. Но има още много милиони други. И ще се появят. Дай им три последователни дни с проливен дъжд и облаци, покриващи небето, и ще се доберат до тук повече или по-малко пострадали. Зависи от времето. — Взирам се мрачно в тъмнеещия хоризонт. — И дори да не завали със седмици, дори да грее всеки ден, те пак ще дойдат. Ще построят още покрити лодки или ще ремонтират повредените. Или пък ще конструират защитен влак. Каквото и да предприемат, не разполагаме с повече от две седмици.

Крачим покрай дължината на стената, а главите ни са ангажирани с размисли.

— Ще намерим два действащи делтапланера — предлага Сиси след малко. — Клеър спомена, че можело и да има някои използваеми. После ще полетим на изток. — Остава задълго с лице, насочено в източна посока. Когато заговаря, тонът й прелива от самообвинение. — Ти беше прав, Джийн. Трябваше да те послушаме. Още по времето, когато имахме някакъв шанс. Трябваше всички да продължим на изток заедно с теб. Ако не бях подходила така глупаво, сега всички щяха да са живи.

— Не говори така.

— Но е самата истина.

— Може би не е.

Обръща се да ме погледне.

— Какво имаш предвид, Джийн?

— Не знаем какво има на изток, нали така? — отвръщам. — Не знаем нищо.

— Знаем достатъчно. Наясно сме, че баща ти е искал да се насочим натам.

Тикам ръце в джобовете на якето си.

— А какво всъщност знаем за него? — Сега е мой ред да устремя поглед на изток към зеещото нищо. — Нямаме представа защо е изоставил плана, свързан с Ориджин. Нито защо си е тръгнал оттук седмици, преди да се очаква да пристигнем. — Клатя глава. — Какво го е накарало да обърне гръб на мечтата си? И този път да ме изостави окончателно?

Сиси стои, загледана към къщите, сгушени в сенките от другата страна на ливадата.