— Сигурно е било нещо тук. Така трябва да е. Нещо го е стреснало. Нещо го е променило. — Погледът й се спира върху изолираната сянка на сграда, разположена близо до периметъра на гората. Лабораторията, където той е прекарвал цялото си време. Когато за последно бяхме тук, претърсихме я из основи, но тя така и не издаде никоя от тайните му.

Ала Сиси продължава да стои втренчена в нея със сключени вежди, потънала в дълбок размисъл.

— Какво му се е случило? — питам. — Как е възможно да се промени така драстично?

Въпросите се реят над нас като струйки дим, без да получават отговори.

Не отнема много време да открием действащи делтапланери. На Сиси й хрумва метод, който е резултатен и ефективен: оглежда ги за прах. Всеки делтапланер, по който има относително малко прах, трябва да е бил използван от Клеър не чак толкова отдавна. С помощта на няколко светила, които открихме да се валят наоколо, двамата се движим по коридора и инспектираме делтапланерите — на практика всички до един потънали в плътен слой прах, — висящи по стените. След по-малко от половин час откриваме два не чак толкова прашни. Оставяме ги до вратата, а утре ще ги огледаме по-щателно на слънчева светлина.

Нощното небе е потънало в чернота. Суровият вятър превръща росата по ливадата в слана. Примижаваме заради студа и унило мерим разстоянието между нас и къщите.

— Да отидем в офиса на Кругман — предлагам. — Можем да се устроим там за през нощта. Да използваме камината.

Офисът е неузнаваем. През строшените прозорци не спира да вее. Прекатурените мебели са притиснати към стената, като че запратени там от вятъра. Наясно сме, че случаят не е такъв. Атаката на здрачниците е онова, което е унищожило всичко — и всички — тук. Дори масивното дъбово бюро е обърнато наопаки, а три от четирите му крака са пречупени.

Сиси отива до бюрото. Взира се в дълбоките бразди, оставени от нечии нокти, в белите трески, стърчащи под всякакви възможни ъгли, също като счупени кости, пробили кожата. Полувтвърдена жълта течност е оформила локва в едно от строшените чекмеджета. Останките от разтопен здрачник. Сиси обгръща тялото си с ръце, като че да се предпази от внезапен студ.

— Какво има? — питам.

Тя само клати глава. Но очевидно нещо я притеснява. Раменете й са твърде вдървени, а лицето й има пепеляв оттенък.

— Не, сериозно. Какво има?

Тя поема дълбоко въздух.

— Кога ще говорим за това?

Стрелкам я с поглед, като се мъча да схвана.

— Кое е „това“?

Тя ме поглежда неуверено.

— Трябваше да го обсъдим по-рано. Но… моментът никога не беше подходящ. Нито във влака, нито когато Дейвид… — Гласът й заглъхва и изречението увисва недовършено, сякаш очаква аз да го допълня.

— За какво говориш?

Помежду ни се настанява тишина. Очите й са спрели върху мен и когато я поглеждам, тя улавя погледа ми и го задържа. И в този момент разбирам. Става ми ясно каква тема се опитва да повдигне така неохотно. Проблем, удобно отбутван встрани през последните няколко дни заради битки, бягане и умора, но който не може повече да бъде избягван.

— Разбираш ме, нали? — промълвява, а очите й почти умоляват да е така.

Кимвам бавно и без желание. Следващите ми думи са по-тихи от шепот и са изречени като нежелано признание.

— Защо се чувствахме така естествено? Когато бяхме преобразени, защо усещахме като нещо толкова нормално — всъщност като нещо безкрайно по-добро — да сме здрачници?

Тя приближава към мен с ръце, обвити около тялото й.

— Защо, Джийн?

Нежно я придърпвам към себе си.

— Не знам — отговарям.

63

Тази нощ не оставаме да спим в офиса на Кругман. Погромът вътре, духът на Кругман, който още витае сред стените му, студеният вятър, проникващ в него, всичко това кара разходката до къщите да изглежда за предпочитане. Настаняваме се да преспим в сградата за тъкане и шев. Устройваме си постеля пред огнището, напълно изтощени. Затварям очи и се мъча да събера сили да запаля огъня. До мен Сиси все още седи с напрегнато тяло.

— Колко светила имаш? — пита.

— Останало е само едно — отговарям. — Защо?

Тя клати глава.

— Сиси, какво има?

— Нищо. Просто ми е трудно да заспя без някакво оръжие под ръка.

— Тази нощ никой няма да се появи. Нито утре вечер. И още няколко нощи след това. Тази нощ сме в безопасност. — Полагам длан на гърба й, за да й вдъхна утеха. Тялото й е стегнато.

— Знам — съгласява се. — Но все пак.

— Утре ще си набавим светила. От лабораторията. Става ли? Там има много. Сега да поспим. На сигурно място сме.

Тя не казва нищо, само гледа навън през прозореца.

По-малко от десет секунди по-късно не мога да направя нищо по въпроса и потъвам в дълбок сън.

Будя се. Сигурно са минали часове. Тялото ми е вдървено и схванато. В стаята е толкова студено, че от устата ми излизат бели облачета. Постелята до мен е празна. Докосвам леката вдлъбнатина в завивките. Студена е. Няма и бегъл помен от топлина.

Навън студът е смразяващ. Ушите започват да ме болят и убивам стегнато одеялото около главата си като шал.