Но тя не ме слуша. Ашли Джун се надига, а краката й се подгъват. Тялото й е осеяно с дупки, очите й са стиснати от непоносимата болка, заслепена е от проблясъка. Не се е досетила да затвори очи при изстрела, както сторих аз. Души въздуха, а ноздрите й се разширяват. Мъчи се да определи местоположението на Сиси.

— Недей.

Ашли Джун продължава да се движи. Право към Сиси.

Стрелям отново. Предупредителен изстрел в прозореца. Пробива огромна дупка с диаметър на човешки ръст точно до Ашли Джун. Вятърът духа през нея. Свисти и развява косата на Ашли Джун, а кичурите й сякаш са протягащи се към мен окървавени и молещи ръце.

— Недей.

Прикляка в готовност да се хвърли към Сиси.

Стрелям още веднъж.

Вълната почти запраща Ашли Джун през дупката. Успява да се спре, само защото разперва ръце и се задържа за нащърбената й обиколка. Орбитите й са се разтопили; под спуснатите клепачи от ъгълчетата на очите й се стичат струйки ужасяваща бяла течност. Също като сълзи.

— Моля те — казвам.

Тя скача още веднъж и аз дърпам спусъка за един последен път.

Тътенът поглъща отчаяния ми крясък.

Изтласкана е навън под открито небе. Като че за много дълго остава да виси в огромната празнота на нощта. Изглежда така сама. И после пада. Около нея валят отломки от прозореца, блещукат и примигват. И после всичко свършва.

57

Блокирам съзнанието си. Отказвам да обмислям, да приема ужаса на онова, което направих. От значение е само какво следва да бъде сторено, при това бързо, защото усилващата се миризма на хепър ме завладява все повече. Арбалетът.

Насочвам се към мястото на пода, където го положи Ашли Джун. Прешлените на шията ми пукат, въртя глава в едната и другата посока и лигите сякаш вече изригват от порите ми. Желанието ми негодува срещу волята и започва да надделява. С треперещи ръце завъртам оръжието, така че да сочи към бедрото ми. Дърпам спусъка. Рязко убождане в крака ми.

По кожата ми плъзват ледени пламъци.

Дори не помня как съм се строполил на земята. Когато идвам в съзнание, Сиси се е надвесила над мен и е наместила главата ми в скута си. Може да са минали пет секунди или пет часа — чувствам се като че и двете са верни или нито едното.

— Джийн — мълви Сиси. — Сега всичко е наред. Добре си. — Гали подгизналата ми от пот коса и я отмята от челото ми. Толкова е тъмно. Отново е нощ.

Завъртам се на една страна и кашлям. Изхвърлям гнусна жълтеникава слуз на буци. Смазан съм, отнети са ми всички сили. Краката ми са тънки като клечки и стърчат от непохватно и тромаво тяло. Гравитацията ми се струва прекалено силна.

Помещението вибрира. Целият обелиск създава усещането, че се накланя. Вътре са. В обелиска са и препускат по спираловидното стълбище.

— Трябва да побързаме, Джийн.

Кимвам и тя ми помага да стана. Избягвам да погледна навън към масите, прииждащи в двореца, към зеещата дупка, през която беше изхвърлена Ашли Джун.

— Сиси — произнасям дрезгаво и изричането на името й отново ми се струва естествено и утешаващо. — Нишата. Ще я използваме да се измъкнем. Програмирана е да се придвижи до влака.

Тя кимва.

По спираловидното стълбище във вътрешността на обелиска се носят писъци. Свирепи, стържещи, хищнически.

— Бързо — казвам. Препъвам се до нишата и вадя таблета. Командите са очевидни и, за наш късмет, лесни за изпълнение. Просто влизаме и натискам „старт“.

Но Сиси залита към другия край на залата с треперещи и несигурни крака.

— Сиси!

Виковете от стълбището се усилват. Подушват ни.

Сиси тича обратно, вдигнала пушката.

— Забрави да се мъчиш да ги застреляш! Твърде много са. Просто влизай вътре!

Но тя просто си е припомнила онова, което аз забравих. Цели се високо в един от аквариумите и стреля. Стъклото се пропуква, резервоарът е счупен само частично, но напорът на гъстата течност разширява отвора, докато целият аквариум не се превръща в купчина стъкла и зелена локва.

Отпуснатото тяло на Дейвид се изсипва навън.

Сиси го улавя, преди да е достигнал земята. Но той се изплъзва от ръцете й, като че намазан с олио, и аз вече съм до тях, за да го хвана, преди да е паднал на пода. Потръпвам ужасено при допира на кожата му. Леденостудена и отпусната е, образувалите се мокри гънки се наслояват една върху друга.

Сиси дърпа кислородната маска от лицето му.

— Дейвид! — откъсва се от устата на Сиси нещо средно между ахване и проплакване.

Стискам я за ръката.

— Да вървим, Сиси.

Но тя не го прави. Не и когато писъците — стотици на брой — вече идват съвсем отблизо. Превива се над Дейвид и блъска по гърдите му.

После, насред цялата тази врява прозвучава най-прекрасният и чуден звук. Кашляне.

От Дейвид.

Гъста и мътна слуз се надига в устата му и после се връща обратно в гърлото му.

— Дейвид! — крещи Сиси, а после го обръща на една страна и започва да го удря по гърба. — Изкашляй го, Дейвид! — Стрелва ме паникьосано с очи. — Дави се в собственото си повръщано.

Сганта здрачници са на по-малко от двайсет секунди да влетят при нас.

Но има начин да бъдат забавени.

— Вкарай го в нишата! — нареждам й. — Веднага, Сиси!

— Не и преди да спре да се дави.