Читаем Издирваният полностью

— Какво ще им каже? Че имам пистолет? Всяка майка в Небраска има пистолет. Или че мама е таен агент? Повечето деца си измислят такива истории. Това се очаква от тях. Особено когато мама е сервитьорка в бар, където по цяла нощ се размотава полугола.

После Делфуенсо продължи разказа си. Малко по-рано Дон Маккуин бил осъществил контакт с новия глас. Пипал бавно и внимателно, за да спечели доверие. Новият глас се оказал говорител на средна по големина група бели американци, която сключила нещо като съюз със средна по големина група чужденци от Близкия изток. Тази втората група си имала и име — „Уадия“. Лидерът ѝ ползвал псевдоним. До този момент Маккуин получавал отказ да се срещне с него. Според оперативното командване въпросните чужденци били сирийци.

— Какви са целите им? — попита Ричър.

— Все още не знаем — отвърна Делфуенсо.

— От етническа гледна точка това е доста странна смесица.

— Съгласна съм.

— Маккуин ще се оправи ли?

— Зависи как гледаш на прословутата чаша с вода — дали е полупълна или полупразна. Вече изгубихме двама от четирима. Тоест шансовете му са петдесет на петдесет.

— Това не е добре.

— По тази причина някоя едра риба с костюм има доста притеснения.

— При това все още му предстои да обяснява какво се е случило с Кинг — отбеляза Ричър.

— На мен ли го казваш — въздъхна Делфуенсо.

Соренсън направи чай с вода от чешмата в електрическата кана, която откри в шкафа. Поднесе го на малка табла. Ричър ѝ благодари, а след това се обърна към Делфуенсо.

— Защо прибягна до онова интензивно примигване в колата?

— Хвана ли се? — попита тя, докато поемаше чашата си.

— Абсолютно. Взех те за случайна жертва. Смела и умна, разбира се, но обикновена жена. А не смела и умна агентка.

— Това беше целта ми. Маккуин очевидно знаеше коя съм, но не и Кинг. Прецених, че именно за него трябва да изиграя този малък театър. На практика играех през цялата нощ, защото беше очевидно, че в крайна сметка ще се изправя или пред представител на „Уадия“, или пред колегите от Оперативното бюро в Канзас Сити. И в двата случая бях длъжна да запазя анонимността си.

— Това ми е ясно — кимна Ричър. — И аз съм играл театър. Но мисля, че мигането беше излишно.

— Целта ми беше да се махна. Колкото по-скоро, толкова по-добре. С всички възможни средства. Реших, че ще стане по-лесно, ако те имам на своя страна. Изглеждаше ми изобретателен, способен да измислиш нещо. Но ти не го направи. В крайна сметка се оказах лице в лице с момчетата от Канзас Сити, които ме тикнаха тук, защото повярваха на добрата ми игра и решиха, че съм незначителна фигура.

— Какво всъщност се случи снощи?

— Ти стана свидетел на почти всичко.

— Но не на всичко. Освен това бях объркан. Интересува ме какво си казахте с Маккуин, след като е застрелял Кинг. Имали сте най-малко половин час насаме, преди да ви приберат.

— Около четирийсет минути — кимна Делфуенсо. — Освен това Кинг не беше застрелян от Маккуин, а от мен. Той само ми прехвърли пистолета през седалката. Казах друго, защото все още играех ролята си. Цялата работа с писъците и крясъците беше моя измислица.

— Какво всъщност се случи снощи? — повтори Ричър.

— Ти ми кажи.

Ричър сви рамене.

— Нямам представа. Според мен нито Кинг, нито Маккуин са носили нож. Твърде голям и неудобен за джоб на сако. Били са с празни ръце. Допускам, че някой от тях би могъл да го скрие в ръкава си, но това е малко вероятно. Според мен ножът е бил у другия и той е възнамерявал да го използва. По тази причина е разкопчал палтото си на влизане в бункера.

— Говорил си със свидетеля.

— Той ще отрече, защото играе по правилата. Срещу безплатна бира.

— Тези неща винаги са копродукции — рече Делфуенсо. — Кинг и Маккуин са тръгнали на среща с човек от другата група като представители на „Уадия“. С идеята за финансиране или някакъв друг вид сътрудничество. Логистика, доставки. Планът е бил двамата да бъдат закарани там, а после новият човек да ги заведе в своята щабквартира. Нещо като ритуален танц. Който бързо се превръща в провал. Новият човек започва да им крещи, а след това вади нож и се опитва да ги убие. Но Маккуин успява да го обезоръжи.

— Като в хода на процеса му чупи ръката — кимна Ричър.

— Така ли?

— Днес по обед научихме това от съдебния лекар — обади се Соренсън.

— Какво става после? — попита Ричър.

— После Маккуин го ликвидира — въздъхна Делфуенсо. — При самозащита. Почти по рефлекс.

— Глупости — поклати глава Ричър. — Убива го, за да му затвори устата. Човекът е крещял. Кой знае какви ги е дрънкал. Рискът е бил твърде голям. Възможно е да е живял в Сан Диего и да е виждал Маккуин да влиза и излиза от местната централа на ФБР. А Маккуин не е искал Кинг да научи това.

— Убийството е било оправдано.

— Добре ли го е извършил?

— Това ли разбираш под „оправдано“?

— Стилът може да помогне. Особено ако решението е близо.

— Не знам колко добре го е извършил.

— Аз обаче знам, защото видях трупа — каза Соренсън. — Справил се е доста добре. Страничен разрез на челото, за да го заслепи със собствената му кръв, а след това удар между ребрата със завъртане на ножа. Раз, два и готово.