Читаем Издирваният полностью

— Най-обикновени. Чужди граждани, които са изнудвани, подкупвани или предават родината си по идеологически причини. Резидентът периодично се среща с най-значимите от тях.

— По какъв начин?

— Както във филмите. В някое закътано кафене, задна уличка или парк. Оставя им пакетчета в разни телефонни кабини.

— А защо се среща с тях?

— Изнудваните трябва периодично да бъдат заплашвани, подкупните се нуждаят от парите си, а дисидентите се нуждаят от ухажване и насърчаване. Самите резиденти пък трябва да събират своята информация.

— Колко често се срещат?

— Веднъж в седмицата, веднъж в месеца. Зависи от конкретния агент и неговите нужди.

— А през останалото време резидентът се представя като търговски аташе?

— Или културен аташе. А може би и нещо друго, което не предполага скъсване от работа.

— Това става на места като Русия, Близкия изток и Пакистан, така ли?

— Предполагам, че да — отвърна Ричър.

— Тогава защо такъв човек иска да убие някакъв агент на ФБР в Небраска?

— Той е владеел арабски — намеси се Соренсън. — Може би някой от ръководителите на „Уадия“ е бил негов агент в Сирия. Или все още е. Може би всичко е свързано с нещо, което е започнало в чужбина. Но на срещата в бункера не се появява никакъв сириец и резидентът на ЦРУ става подозрителен. От негова гледна точка всички освен собствените му агенти са лоши, нали така?

— С малката подробност, че ЦРУ няма право да действа на територията на Съединените щати.

— Може би става въпрос за свръхсекретна операция. Може би са се готвили да ликвидират този човек. Заради неизпълнени ангажименти или нещо друго, но ние няма как да разберем това.

— Но въпросният човек е правил разлика между Маккуин и приятелят му сириец, нали? — подхвърли Делфуенсо. — Нима е възможно да убие погрешния човек? Или аз съм пропуснала нещо от сайта на ЦРУ?

— Не са имали намерение да убиват никого — поклати глава Ричър. — Имат специални хора за „мокри поръчки“ и не биха изпратили с тази цел резидент. Освен това човекът за мокра поръчка няма да си вземе скаутския нож, а нещо по-различно. И подходът му ще бъде различен. Ние нямаше да можем дори да идентифицираме трупа. Не и чрез пръстови отпечатъци или зъбни проби.

— Добре, значи е била една съвсем нормална среща — обади се Соренсън. — Никаква драма. Резидентът на ЦРУ отива да се види с агента си.

— Но агентът му не се появява. Защо тогава той просто не си е вдигнал чуковете? Защо вади нож?

— Може би е познавал отнякъде Маккуин.

— Маккуин не го познаваше.

— Второто не е задължително. Може би онзи е знаел, че Маккуин е от ФБР, а след това изведнъж го вижда като член на терористична организация. Повечето хора на негово място ще го вземат за предател вместо за агент под прикритие.

— Значи става въпрос за случаен инцидент? Сбъркана самоличност?

— Някои неща са много по-прости, отколкото изглеждат.

— Знам — кимна Ричър.

— Но нищо дотук не обяснява защо един резидент на ЦРУ се представя като член на терористична група — възрази Делфуенсо. — Не забравяйте, че той е човекът, с когото трябва да се срещнат Кинг и Маккуин.

— Може би и той е бил под прикритие — подхвърли Соренсън.

— ЦРУ няма право да оперира в Америка.

— Живеем в модерен свят, Карън.

— Две операции под прикритие по едно и също време на едно и също място? Какви са шансовете да се случи това?

— Не много големи — отвърна Ричър. — Но едва ли е станало така. Достатъчно е двама души да проявят интерес към едно и също нещо.

— Дали за това нещо ще изпратят резидент?

— Възможно е. Тук никой не го познава, а той притежава съответните умения и владее езика. На книга спокойно може да изглежда, че е между две назначения.

— Ако убият мой агент, ще им подпаля къщата! — процеди Делфуенсо. — Но защо ЦРУ не ни се обаждат?

— Може би се обаждат — отвърна Ричър. — Но не лично на теб. В момента вероятно нещата се обсъждат в някой закътан вашингтонски кабинет. Между двама възрастни бели мъже с костюми и пури в уста.

Часовникът в главата на Ричър и километражът на таблото действаха в синхрон и показваха, че ще стигнат Канзас Сити доста преди двата часа, които си бяха поставили като цел. Пътуването щеше да отнеме час и четирийсет минути, най-много час и три четвърти. Разбира се, без да се броят неизбежните няколко километра в самия му край. Лошите едва ли се криеха на място в центъра на града. Ричър не очакваше, че ще провеждат срещите си във фоайето на някой от тамошните хотели.

— Къща в предградията — сякаш отгатна мислите му Делфуенсо. — На югоизток.

— Разстояние?

— На двайсетина километра от центъра.

— Какъв тип предградие? — попита той.

— За заможни хора. Доста оживено.

— Това е странно.

— Може би.

— Но предполагам, че е добре избрано.

Делфуенсо кимна и каза:

— „Уадия“ са по-умни, отколкото си представяме.

Париж на Средния запад се приближаваше с километър на всеки трийсет секунди.

— Какво знаеш за Питър Кинг? — обади се Соренсън.

— Откъде знаете това име? — отвърна с въпрос Делфуенсо.

— Ричър го е чул от устата на Алън Кинг.

Делфуенсо го стрелна в огледалото и кимна.