Читаем Издирваният полностью

— Претегли нещата — добави Соренсън. — Помисли, а след това вземи решение. Не разполагаш с кола, нямаш телефон, нямаш помощници, нямаш подкрепления, нямаш бюджет. Да не говорим за липсата на специални средства, лаборатория, компютър. И накрая — ти нямаш абсолютно никаква представа накъде са тръгнали онези типове. Имаш нужда от храна и почивка, имаш нужда от лекар за този нос. Разбира се, аз мога да те зарежа тук, просто ей така. Още сега, в момента. Сам насред нищото, под дъжда, който всеки момент ще завали. И знаеш ли какво ще стане, след като ме уволнят? Ще те преследват до дупка, като бясно куче!

— Имам ли друг вариант? — попита Ричър.

— Да се върнеш в Омаха заедно с мен. Да ни помогнеш и дори да получиш някаква информация, която да използваш както намериш за добре.

— Откъде?

— Не откъде, а от кого.

— Добре, от кого?

— От мен.

— Защо би ми я предоставила?

— Защото импровизирам. Правя всичко възможно, за да те вкарам в колата.

— Значи сега ти ми предлагаш сделка.

— При това добра — каза тя. — Би трябвало да я приемеш.

Докато Соренсън разговаряше с шерифа в Небраска, Ричър направи снимките. Апаратът беше цифров. Смътно си спомняше, че веднъж-два пъти беше снимал с мобилен телефон и това беше всичко. Иначе си беше останал в ерата на традиционните лентови фотоапарати. На практика разликата не беше кой знае каква. И в двата случая имаше обектив, копче за натискане и малко прозорче, през което да гледа. Всъщност не съвсем. Прозорче нямаше. То беше заменено от нещо като телевизионно екранче. Апаратът трябваше да се държи с протегната ръка, докато се придвижваш напред-назад. Като човек със защитно облекло и гайгеров брояч в ръка.

Той все пак успя да направи двете снимки, от които се нуждаеше, обърна се и тръгна към колата. Соренсън беше провела разговора си. Тъжен, неприятен разговор. Без смях и весели подмятания.

— Е, добре, да тръгваме — рече с въздишка тя. — Можеш да седнеш отпред.

— Първо погледни снимките — предложи той.

Заваля дъжд. На големи и тежки капки, част от които падаха отвесно, а други — тласкани косо от набиращия сила вятър. Качиха се в колата и той ѝ подаде фотоапарата. Тя знаеше как да работи с него. Премести поредицата от снимки в едната посока, после обратно.

— Защо само две?

— Толкова ми трябват.

— На едно и също нещо?

— Не е едно и също.

Дъждът забарабани по покрива на колата. Соренсън разгледа снимките. Първо едната, после другата. Бавно и внимателно. И на двете ясно личаха шарките на автомобилни гуми, отпечатали се в калта. От една и съща гума, върху една и съща ивица кал. Огледа ги два-три пъти и каза:

— Еднакви са. От колата, която е направила обратен завой, нали? Но от кои гуми? Предна и задна, лява и дясна?

— Не.

— Тогава от какво са тези отпечатъци?

— Само единият отпечатък е от колата, която е направила обратен завой.

— А другият?

— От твоята кола.

39

Соренсън отново започна да изследва снимките. Първо едната, после другата. И пак първата. Но не видя нищо повече от една и съща гума, оставила следите си в една и съща кал.

— Това може и да не означава нищо, нали? — подхвърли тя.

— Може — кимна Ричър.

— Никога досега не съм била тук.

— Вярвам ти.

— Освен това Бюрото не разполага със собствена марка гуми. Сигурна съм, че ги купуваме като всички останали. Може би от „Сиърс“. Винаги сме търсили нещо евтино, сигурно и общодостъпно. Каквото има на пазара. Тези гуми се монтират на всички големи седани, но се предлагат от пет-шест различни производители — за служебни автомобили, коли под наем и онези тежки лимузини, предпочитани от възрастните хора. Бас държа, че в момента се използват поне един милион гуми от този тип.

— Вероятно и повече — кимна Ричър.

— За какво говорим тогава?

— За нещо съвсем конкретно: знаем с абсолютна сигурност, че колата на лошите е оборудвана с гумите, които използваш и ти. Което означава, че най-вероятно става въпрос за голям седан американско производство. Все пак е някакво начало.

— И това е всичко?

— Останалото са предположения.

— Но ние имаме право на предположения.

— Нека ти предложа едно от тях: става въпрос за градска кола. Или за лекотоварна. В тези аграрни райони големите седани са рядкост. Фермерите предпочитат пикапи или автомобили четири по четири.

— В какъв смисъл градска кола?

— В смисъл, че се използва в район, където действат таксиметрови компании и автомобилни сервизи. Също така офиси, а вероятно и летища. Нека се доверим на пазарните правила, включително и на тези в локален мащаб. Сигурен съм, че тук не можеш да си купиш подобни гуми. Просто защото никой не ги държи на склад.

— Нали не ми казваш, че подозираш намеса на Бюрото в този случай?

— Не. Надявам се, че няма такава.

— Но?

— Нищо.

— Но? — повтори тя.

— Но аз съм устроен така. Виждам нещата в черно и бяло и винаги търся категорично потвърждение. Или да, или не.

— В такъв случай не. Потвърдено по неоспорим начин. С абсолютна сигурност, направо от извора. ФБР няма нищо общо, защото това е недопустима и налудничава идея.

— Добре, да тръгваме — кимна Ричър. — Кажи ми, ако искаш да те сменя. Все пак познавам пътя малко по-добре от теб.