Читаем Издирваният полностью

— Фермер, на около петдесет години.

— Свърши ли ви работа?

— Горе-долу. Не бих казала, че е най-острият нож в чекмеджето. Видял жертвата да влиза, следвана от двамата извършители. После видял как извършителите излизат и потеглят с червената кола.

— А къде е била тяхната? Нима са били без кола?

— Никой не знае.

— Ако са имали своя кола, без съмнение биха използвали нея. Следователно са стигнали до местопрестъплението с колата на човека, когото са убили.

— Моят криминолог е на друго мнение.

— Коя е жертвата?

— Търговски аташе. Бил е в няколко наши посолства по света. Установено е, че владее арабски.

— С какво са го заклали?

— С голям нож. Дължина на острието над двайсет сантиметра. Може би ловджийски.

— Какво търси в Небраска един търговски аташе?

— Никой не знае. Бил между две назначения. Червената кола е наета на летището в Денвър. Човекът най-вероятно е долетял отнякъде, а след това е шофирал. Никой не спомена причината, поради която би го направил. Нито пък откъде е дошъл. Но Държавният департамент се тревожи за него. Изпратиха специален човек.

— Вече?

— Циркът настъпи малко след като моите криминолози взеха отпечатъци от жертвата. Без никакво предупреждение на мястото се появиха двама агенти от Отдела за борба с тероризма, а след това и човекът от Държавния департамент. Моят началник будува цяла нощ, а като капак на всичко очевидецът изчезна.

— Странна работа — рече Ричър.

В крайна сметка огънят угасна. Почти едновременно с изгрева на слънцето. Небето на изток се обагри в златисто, червено и розово в момента, в който стихващият пожар погълна последните капки бензин. За сметка на по-големия, който подпали хоризонта. Студената дневна светлина бързо придаде форма и очертания на почернелия скелет.

Колата беше паркирана на банкета, обърната на юг. Гумите бяха изгорели. Стъклата ги нямаше, а боята се беше олющила. Ламарината беше придобила сивооранжев цвят, образуващ странни конфигурации. Стърнището от двете страни на пътя се бе превърнало в черна пепел. Тук-там се мяркаха слаби пламъчета — плахи и колебливи на фона на това, което се беше случило преди малко.

Соренсън изкара колата на асфалта и се приближи. Ричър напрегна взор към овъгления скелет. Създаването на този автомобил бе започнало именно така — от гол скелет, постепенно обгърнат от лъскави ламарини. Сега свършваше по същия начин.

Беше шевролет импала. Без никакво съмнение. Ричър познаваше отлично формата на багажника, плоските странични врати, издутината на покрива, извивката на предния капак. Гледаше я отзад, но беше напълно сигурен относно модела. Това беше шевито на Карън Делфуенсо.

Изтърбушено и празно.

Моята кола.

После очите му се напрегнаха. Колата не беше празна.

37

Ричър слезе пръв. Затръшна вратата и се изправи до предния капак. Горещият въздух на пожара го блъсна в лицето, докато гърбът му бързо се скова от студ. Намираше се на метър и половина по-близо от предишната си позиция и зрителният му ъгъл беше по-широк.

Всички стъкла бяха изчезнали. Заедно с гумените уплътнения, пластмасата, винила и другите високотехнологични материали от космическата ера. Останал беше само металът. Видимите детайли бяха плавно извити и загладени, докато онези, които бяха скрити, стърчаха с остри или назъбени краища. Особено пространството между облегалките и задното стъкло, което беше изгубило тапицерията си, тонколоните и изолационното кече, подобно на миша козина. Оцеляла беше единствено стоманената рама, надупчена и набраздена за допълнителна якост. Брутално оголена. Беше идеално права.

Или не съвсем.

Ричър направи още три крачки. Жегата се усили. Задната част на рамата изглеждаше по-различна отдясно, отколкото отляво. Там правият ъгъл беше закрит от някаква неясна форма, която нямаше нищо общо с инженерните решения. Беше органична и странна, без връзка със стоманата.

Човешка глава. Тотално изгоряла, гладка и смалена от огъня.

Соренсън слезе от колата.

— Остани на мястото си, окей? — подвикна Ричър, обърна гръб на пожара и пое няколко глътки студен въздух.

После се завъртя и тръгна напред. Описа широк кръг около оголения скелет и спря странично от него. След това се понесе напред и спря едва когато усети горещината на лепкавата почва под подметките си.

Задната седалка на шевито беше напълно изгоряла. За разлика от човешката фигура върху нея. Тя не беше изгоряла напълно. Намираше се вдясно, точно зад почернялата рамка на предната седалка, върху оголените пружини. Приличаше на някакво морско създание. На тюлен, малък кит или може би делфин. Черна, гладка, димяща. Смалена наполовина. Имаше тънки и сякаш закърнели ръце, разперени като немощни криле. Нямаше изражение, защото лицето липсваше.

Но беше умряла, пищейки. Това беше дяволски сигурно.

Изтеглиха се петдесетина метра на север и спряха. Дишаха тежко, вперили очи надалече, на хиляди мили отвъд хоризонта. Останаха така минута-две. Неподвижни като статуи.

— Къде са те сега? — с усилие промълви Соренсън.

— Не знам — отвърна Ричър.

— А какво карат?

— Нищо не карат. Возят ги. Прибрали са ги.

— Кой?