Читаем Издирваният полностью

— В замяна на това той е необходим. Фридрих Велики е казал, че полевата артилерия придава достойнство на нещо, което иначе би изглеждало като вулгарна кавга. И това им се е набило в главите. Започнали да се наричат „царете на войната“ и наистина повярвали, че са най-важната част от армията. Което съвсем не е така.

— Защо?

— Защото най-важната част от армията е военната полиция.

— Как се обръщаха към вас?

— Най-често със „сър“.

— А по-рядко?

— Дървеняци. Маймунски патрул. Шебеци. Това последното е акроним.

— На какво?

— „Шеметни безнадеждни циркаджии“.

— Къде се намира Форт Сил?

— В Лотън, Оклахома.

Соренсън натисна бутона за бързо набиране — така както телефонът си беше окачен на стойката. В тонколоните прозвуча сигналът „свободно“, силен и отчетлив. Отговори мъжки глас. Тих, делови, без да задава въпроси. Дежурен офицер, пред когото с големи цифри са изписани името и служебният телефон на Соренсън, помисли си Ричър. Готов да се включи в играта. По-скоро нощна смяна в края на дежурството си. Не звучеше като човек, който току-що е станал от сън.

— Искам да се свържеш с военната база Форт Сил в Лотън, Оклахома — започна Соренсън. — Трябват ми сведения за артилерист на име Питър Кинг, който е бил на активна служба през деветдесет и първа година. Най-много се нуждаем от сегашния му адрес и актуални сведения за семейството му. Ще оценим високо всяка информация в тази посока. Продиктувай им моя мобилен и ги помоли да се свържат направо с мен. Разбра ли?

— Разбрах.

— Железния в кабинета си ли е вече?

— Току-що пристигна.

— Как е положението?

— Все още не се случва нищо. Много странна работа.

— Телефоните мълчат, а?

— Мълчат. Не са ни поискали дори снощните записки в служебния журнал.

— Странно.

— Нали ти казах?

Свидетелят не чака дълго на рецепцията. Просто защото нямаше опашка. Предложиха му чаша кафе и поничка. Жената зад гишето записа името му и попита какъв тип легло предпочита. Закръглена, майчински тип, търпелива и компетентна. Свидетелят не разбра въпроса.

— Какъв тип легло ли? — премигна той.

— Имаме стаи с големи спални, с персон и половина и с две отделни легла.

— Предполагам, че всяка една ще свърши работа — сви рамене човекът.

— Нямате ли предпочитания?

— Какво бихте ми препоръчали?

— Ако питате мен, стаите с персон и половина са идеални. Създават чувство за повече пространство, разполагат с фотьойли и всичко останало. Гостите ги харесват най-много.

— Окей, ще взема една от тях.

— Много добре — доволно кимна жената, отбеляза си нещо в регистрационната книга и му подаде един от ключовете, които бяха окачени зад гърба ѝ. — Стая четиринайсет. Лесно ще я намерите.

Свидетелят пое ключа и напусна фоайето. За миг спря на място и вдигна глава към небето. Щеше да вали. Вероятно на север вече валеше. Обърна се и тръгна по пътеката. На ниска табела във формата на показалец бяха изписани номерата на стаите от 11 до 15. Той пое в указаната посока. Пътеката извиваше между тъжни на вид цветни лехи и свършваше пред дълга и ниска сграда, в която се помещаваха пет стаи. Номер 14 беше предпоследната. Недалече от нея се виждаше празен плувен басейн със сухи листа по дъното. През лятото тук сигурно е хубаво, помисли си свидетелят. Синя вода, разцъфнали цветя наоколо. Никога не беше влизал в басейн. Предпочиташе езерата и реките.

Отвъд басейна се виждаше декоративна стена. Висока до кръста, изградена от покрити с мазилка бетонни блокчета. На три метра отвъд нея се издигаше истинската ограда — висока, черна и с бодлива тел отгоре. Сигурно е много скъпа, помисли си свидетелят. Като фермер, беше добре запознат с цените на оградите. Материали плюс труд — една наистина разоряваща комбинация.

Отключи вратата с номер 14 и влезе в стаята. Леглото беше дори по-широко от това в семейната му спалня. Върху него имаше спретнати купчинки с дрехи. Два еднакви комплекта, състоящи се от сини дънки, синя дънкова риза, син пуловер, бяла тениска и гащета, сини чорапи. Пижамите лежаха на възглавницата. Банята беше добре заредена. Сапун, шампоан, крем за бръснене. Някакъв лосион, дезодорант, плюс самобръсначки. Имаше паста и четка за зъби в целофанена опаковка. Гребен, хавлия. Много кърпи.

Той погледна леглото, но седна на близкия фотьойл. Съобщиха му, че обядът се сервира след дванайсет. Дотогава нямаше какво да прави. Реши, че може да започне деня с кратка дрямка. Беше прекарал една дълга и тежка нощ.

Ричър изчака да задминат някакъв тежък влекач, чийто мотор виеше оглушително. После се отпусна на седалката и погледна Соренсън.

— Разкажи ми повече за отпечатъците на убития.

— Стандартна процедура — отвърна тя. — Това е първото нещо, което предприемат криминолозите, преди разложението на трупа да им е попречило. Снеха отпечатъците и ги вкараха в базата данни.

— Чрез сателитна връзка?

— Не. Използват мобилните оператори.

— Това е по-удобно — кимна Ричър.