Читаем Издирваният полностью

След което се оказа, че отново е прав. Километър и половина по-късно стана ясно, че Ричър пак е сбъркал, за втори път през тази дълга нощ. В небето напред и малко вляво се появи бледо сияние, което бавно се превърна в отделни електрически крушки, монтирани на около метър височина по протежението на дълга и ниска сграда със стандартна архитектура. Тъмнокафява външна облицовка, рецепция и офис в северния край, с автомат за кока-кола близо до входа. Имаше солиден навес с колони. На юг се редяха стаите. Врата, прозорец, врата, прозорец, нижещи се в дълга редица. Общо дванайсет стаи. Пред всяка врата имаше по два бели пластмасови стола. Ниско разположените крушки осветяваха тесния тротоар пред сградата. Пред две от стаите имаше паркирани автомобили — стар ръждясал седан и огромен пикап, нашарен като дизайнерски мотоциклет. Трета кола беше плътно залепена за стената на офиса — вносна сапунерка с три врати, малко по-голяма от количка за голф. Най-вероятно превозът на нощния администратор.

Алън Кинг намали и спря на седем-осем метра от входа на мотела, оставяйки двигателя да работи. Внимателно огледа сградата от единия до другия край.

— Добре ли е? — подхвърли той.

— За мен да — кимна Дон Маккуин.

Кинг не поиска мнението на Карън Делфуенсо. Нито помен от демократична тристранна дискусия. Той просто натисна газта и вкара колата под арката пред главния вход. Предницата беше обърната на север и стаите останаха зад тях. Неудобно, защото след регистрацията трябваше да се върне на заден ход.

Фоайето с рецепцията беше осветено от нощна лампа. На нейната светлина се виждаха гишето и затворената врата зад него, през която несъмнено се влизаше в офиса. По всяка вероятност дежурният администратор беше именно там, заспал на някой стол. Върху гишето имаше ваза с изкуствени цветя.

— Би ли проверил дали има свободни стаи, Ричър? — подхвърли Алън Кинг.

— Очевидно има — отвърна Ричър. — Преброих дванайсет врати и само две коли.

— Добре, в такъв случай би ли ни регистрирал?

— Не съм най-добрият избор за тази задача — поклати глава Ричър.

— Защо?

Защото точно в този момент не искам да сляза от колата, отговори наум Ричър. Защото вече нямам контрол над ключа за запалването.

— Защото нямам кредитна карта — каза той.

— Наистина ли?

— Нямам и документ за самоличност, ако не броим един стар паспорт. Срокът му е изтекъл преди години, а на някои хора това не им харесва.

— Но имаш шофьорска книжка, нали?

— Нямам.

— Нали досега ти ни вози?

— Не казвай на ченгетата.

— Шофирането без документ за правоспособност е престъпление.

— По-скоро осъдително поведение — поклати глава Ричър.

— А имал ли си някога книжка?

— Не. Цивилна не.

— Държал ли си изпит?

— Предполагам. Май беше в армията.

— Не си ли спомняш?

— Помня, че се готвих за изпит, но нямам спомени да съм се явявал.

— Аз имам кредитна карта — обади се Маккуин. — Ще дойда с теб.

Това го устройваше. Не искаше да бъде сам извън колата, но от друга страна, не искаше Кинг и Маккуин да избират стаите. Искаше да има някакъв контрол върху местоположението на всеки един от тях. Отвори вратата, Маккуин също. Слязоха едновременно. Маккуин се оказа на три метра от фоайето, а Ричър — малко по-далече, от другата страна на колата. Маккуин го изчака да я заобиколи. Ричър забави крачка и направи любезен жест с дясната си ръка. След теб. На практика не беше любезност, а проява на предпазливост. Никак не му се щеше да крачи пред човек, който държи оръжие в джоба си. Не че имаше сериозни опасения. Маккуин едва ли щеше да го застреля точно тук, в присъствието на администратора и още двама гости на мотела, които със сигурност щяха да чуят изстрела.

Маккуин тръгна по старателно оформената пътека от тухлички, която свършваше пред входа на рецепцията. Ричър го последва. Маккуин отвори вратата, а Ричър се пресегна да я задържи и повтори любезния си жест. След теб.

Маккуин влезе. Ричър го последва. Подът на фоайето беше покрит с линолеум. Четири евтини плетени стола около ниска масичка. Друга, по-висока маса с купчина запечатани пликчета кафе и стек картонени чаши. На стената имаше дървена етажерка с отделения, в които лежаха прегънати рекламни брошури на местните туристически забележителности. Но повечето отделения бяха празни.

Единият край на гишето опираше в дясната стена, а разстоянието между другия му край и масата с кафето до лявата стена беше не повече от два метра. От офиса долитаха тихите звуци на включен телевизор, а под вратата се виждаше ивица синкава светлина. Маккуин подпря лакти в дясната част на плота, а Ричър се изправи вляво от него.

— Ехо? — подвикна Маккуин.

Никакъв отговор.

Почука по плота с кокалчетата си и отново подвикна:

— Ехо?

Никакъв отговор.

— Такова е обслужването навсякъде — тихо промърмори той. — Неспасяемо.

После отново почука, този път по-силно.

— Ехооо! — повиши глас той.

Пак никакъв отговор.

— Я иди да почукаш на вратата — подхвърли Маккуин.