Читаем Издирваният полностью

Надникна и в помещението насреща. Още една канцелария. Шест на пет, запълнена с рафтове и бюра, отрупани с още хартия и с още числа. Много числа. Шест-, седем- и осемцифрени. Провери и съседната стая. Същата работа. Бюра, рафтове, изписани с числа листове. Обърна се и тръгна обратно към вратата, облепена с найлон.

В коридора отново се разнесоха стъпки.

Той се промъкна през процепа в найлона и затвори вратата след себе си.

Стъпките се превърнаха в тропот.

По коридора тичаха хора.

Хора, които крещяха.

Най-късото разстояние между две точки е правата линия. Ричър пое към дъното на третата камера, отстоящо на около сто и двайсет метра. Покрай изоставените ремаркета, натоварени с огромните зловещи на вид цистерни. Под краката му се вдигаше ситен прах. Все едно че валеше снежец. За пръв път беше доволен, че носът му е счупен. Ноздрите му бяха тотално задръстени и това го спасяваше от евентуалното кихане, което със сигурност щеше да бъде доста силно и доста често.

Последната оригинална врата се намираше на три метра от дъното на тунела. На една линия с последния жълт контейнер, точно срещу символа за опасност от радиация. Ричър я отвори, извади от джоба си ключа от мотела на онзи дебелак в Айова и решително го заби в дебелия найлон. Продупчване, дърпане. Продупчване, дърпане. В обратна посока беше по-лесно. Найлонът увисваше надолу и това му даваше възможност да го разкъсва с далеч по-малко усилия. Пространството оттатък беше празно. Построено като стая, но явно използвано като фоайе.

Ричър опря глава на вратата към коридора и напрегна слух. Долови някакви звуци, но те бяха далече. Звуци, издаващи хаос и объркване. Претърсването беше започнало. По протежение на сградата, но в обратна посока. Прибързано и недостатъчно обмислено. Той се намираше зад фронтовата линия. Образно казано. Далече в тила, още по-далече от реалния свят.

Отвори вратата и надникна. Някъде далече напред въоръжени хора претърсваха стая по стая. Най-малко петима. Влизаха, излизаха. Влизаха, излизаха. Все по-далече и по-далече от него.

Вратата насреща имаше синьо кръгче. Помещението зад нея би трябвало да е празно. Построено като стая, използвано като фоайе. По тази причина Ричър избра следващата врата, на отсрещната стена. Тя нямаше синьо кръгче. Промъкна се безшумно към нея и надникна. Канцелария. Рафтове, бюра, хартия. Зад едно от бюрата седеше мъж. Ричър го застреля в главата. Гърмежът отекна в цялата камера, преодолял с лекота шперплатовите прегради. Ричър се върна обратно и надникна в коридора. Петимата ловци бяха на трийсетина метра от него. Замръзнали в крачка, с обърнати в обратна посока глави. Ричър прибра глока в джоба си и свали от рамото си единия от двата колта. Превключи на автоматична стрелба, вдигна го и се прицели. После натисна спусъка, стиснал здраво картечния пистолет, за да овладее повдигането на цевта. Двайсет патрона със скорост деветстотин в минута. По-малко от секунда и половина. Бързо и гладко тракане, като от шевна машина. Петимата се строполиха на пода. Вероятно трима от тях бяха мъртви, един ранен и един в плен на паниката. Но това не беше грижа на Ричър. Важното беше, че резултатът е в негова полза. Поне засега.

Захвърли празния колт и свали другия от рамото си. Дойде време за посещение на първата камера, помисли си той. Това ще продължава да ги държи в неведение. Хлътна обратно през вратата със синьото кръгче. Зад нея се оказа поредното помещение, замислено като стая и използвано като фоайе.

Но то не беше празно.

Вътре имаше стълбище.

Метално, стръмно, наподобяващо корабен трап. Горният му край чезнеше във вертикална шахта по посока на бетонния покрив. На върха на шахтата се виждаше квадратен люк от масивна стомана, оборудван с носещи конзоли, пружини и въртящо се колело, като при подводниците. Беше затворен. Вероятно издут от другата страна, помисли си Ричър. Проектиран така, че да се запечата под пулсиращия натиск на взривната вълна.

Колелото задвижваше сложна система от куки и стоманени езичета, подредени около ръба на капака. В момента люкът беше отключен. Това личеше съвсем ясно, защото куките и езичетата се намираха в неутрално положение. Хората на покрива просто го бяха затворили, за да не се вижда светлината под него. За да съхранят остротата на зрението си, като в същото време останат невидими. Не го бяха залостили, за да могат да се приберат обратно. Просто и логично.

Още по-просто и логично беше да изтича нагоре по стълбата и да завърти колелото. Така хората от другата страна на люка щяха да си останат на покрива. А той щеше да продължи дейността си във вътрешността на сградата, без да мисли за тях.

Но там горе беше и снайперистът. Стиснал М14 в ръце, с един патрон по-малко в пълнителя, със самодоволна усмивка след попадението си.

Ричър изключи осветлението във фоайето. Изчака четири секунди, за да се разширят зениците му, после още една цяла минута — за да задейства химията на ретината. После напипа парапета и започна да се изкачва.

75