Читаем Издирваният полностью

Всяко от осемте ремаркета беше оборудвано с чифт метални съдове, наподобяващи цистерни, бъчви или контейнери. Очевидно за транспортиране на някакви течности. В огромно количество, от порядъка на десетки, а може би стотици хиляди литри. Всяка двойка контейнери имаше размерите на четири фолксвагена, наредени два по два, както се редят тухли. С обем на средна по големина стая. Бяха изработени от дебели листове стомана, огънати на преса, закалени и старателно заварени. Приличаха на тумбести бутилки, оградени от всички страни с метална рамка. Функциите на бутилките и рамките бяха интегрирани по толкова съвършен начин, че страничният наблюдател трудно можеше да разбере къде започва едната и къде свършва другата. В общи линии наподобяваха кубове, заоблени по ръбовете, със страна три метра и половина, усилени на няколко места за допълнителна сигурност. Стоманата изглеждаше дебела и много солидна. Може би с допълнителен минерален слой. Някакво ново изобретение.

Разбира се, било е ново за времето си. Сега нищо в тази камера не беше ново. Всичко беше покрито с дебел слой прах — както контейнерите, така и повърхността на платформите и бетонният под. Сив прах, гладък и недокоснат. Част от гумите на ремаркетата изглеждаха меки, други бяха спаднали напълно. Всичко беше потънало в паяжини. Сцената наподобяваше археологически разкопки. Като току-що разкрита фараонска гробница, докосната от светлина за пръв път от пет хиляди години насам.

Но годините едва ли бяха повече от двайсет. Веществените доказателства бяха налице. Възрастта на оборудването. Прахът. Изгнилият каучук. Неподвижният въздух. Студът. Беше напълно възможно ремаркетата да са били вкарани тук преди двайсетина години, откачени от своите влекачи, обречени никога повече да не се движат. А след това запечатани със солидна стена и забравени.

Осем ремаркета. Шестнайсет контейнера. Шейсет и четири фолксвагена. Стоманата беше боядисана в яркожълто, вече избледняло от праха и времето. Отстрани на всеки контейнер беше изрисуван знак, измислен през 1946 г. от група умни момчета от Лабораторията по радиация на Калифорнийския университет. Разполагащи с всичкото време на света, тези умни момчета бяха проектирали един особен, невиждан дотогава символ, с който бяха искали да обозначават разни работи, които излизат от атома. Повечето хора го оприличаваха на три дебели черни перки на жълт фон.

Ядрени отпадъци.

74

Ричър изключи осветлението и се промуши обратно през срязания найлон. Прекоси празното помещение и надникна в коридора. Там видя трима души. Всичките мъже. Бяха с гръб към него и крачеха към далечния край на коридора. Разговаряха помежду си и носеха папки с метални пружинки. Бяха по ризи, с тъмни панталони, невъоръжени. Никой от тях не беше Дон Маккуин.

Ричър ги остави да се отдалечат. Не си струваха цената. Щеше да бъде много шум за нищо. Триото се изниза през една от далечните странични врати, маркирана със синьо кръгче. Очевидно възнамеряваха да се прехвърлят напреко в първата камера. Да речем, през четвъртата врата със синьо кръгче, а после през първата подобна врата в обратна посока, вече в следващия коридор. Или някаква друга комбинация. Не беше много по-различно от начина на ориентация в Пентагона.

Явно бяха излезли от едно помещение вляво от мястото, на което се намираше Ричър. Вратата зееше отворена за разлика от преди. Той си пое въздух, преброи до три и измина десетте метра до нея.

Озова се пред някакъв кабинет с размери шест на пет. Една бетонна стена и три шперплатови. Пред всички имаше високи рафтове, отрупани с книжа. Беше пълно с бюра, също засипани с книжа. Отделни листове, снопчета с ластици или щипки, папки. Плътно изписани с числа. Шестцифрени, седемцифрени, осемцифрени. Безинтересни и скучни. Материал, който подлежеше на събиране, изваждане или умножение. Работа, която до голяма степен изглеждаше свършена. Повечето документи приличаха на счетоводни книги.

Никакви компютри.

Само хартия.

В коридора се чуха стъпки.

Ричър напрегна слух и успя да долови отварянето на врата. А след това и затварянето. Нищо повече. Върна се в коридора. Ако Маккуин бе затворен някъде, мястото вероятно щеше да е дълбоко в недрата на огромното съоръжение. Отдалечено на сто и двайсет метра. В дъното, далече от външния свят. На място, до което се стигаше след преодоляване на дълга поредица смъртоносни капани. Без възможност за бягство, без да се разчита на скривалища. С изключение на помещенията, маркирани със сини лепенки, които не бяха много. А и търсенето на път за бягство през напречните проходи нямаше как да го отведе напред.

Това са типично военни проблеми, нали? Не са ли те обучавали да се справяш с тях?

Не съвсем. Не и без подкрепата на жива сила, оборудвана с хеликоптери, радиостанции и най-вече оръжие.