Читаем Издирваният полностью

Служебната стая имаше втора врата. Ричър насочи пистолета си към нея, готов да реагира на появата на някой, който бе чул изстрела. Изчака известно време, после излезе през нея. Озова се в тесен коридор, дълъг поне сто и петдесет метра, който описваше плавен завой надясно. Вътрешното разположение започваше да му става ясно. Бункерът беше разделен на три успоредни помещения, дълги и тесни. Като три наредени една до друга пури. Със съответните входни тунели. И със сигурност заети от междуконтинентални ракети по онова време. А след опразването им се бяха превърнали в дълги и празни камери, в които властваше единствено ехото. Днес тези камери бяха преградени с шперплат, образувайки отделни помещения. Многобройни стаи от двете страни на дългия коридор, умножени по три. Което съдържаше някаква ирония. Каквото повикало, такова се обадило. Съвременното Министерство на отбраната беше започнало по същия начин: след бурното му разрастване в началото на Втората световна война бе готово да завре хората си във всяка стара сграда, която намери.

Наличието на толкова много помещения не беше добра новина. Може би четирийсет във всяка камера. Общо сто и двайсет. Плюс, минус няколко. Отрядът от Куонтико щеше да се появи още преди да е претърсил и половината. Което беше проблем. Дотогава щяха да са приели обаждането на Делфуенсо, която щеше да им каже да кацнат на базата „Уайтман“ и незабавно да се насочат на север, готови за рокендрол. Престрелката щеше да бъде грозна.

Фактът, че шперплатът е слаб изолатор, беше втората лоша новина. Това означаваше, че последният му изстрел е бил чут поне в една трета от обекта. По тази причина Ричър се върна обратно, прекоси служебната стая с мъртвия в удобния фотьойл и излезе в гаража. Големият механизиран портал все още беше отворен. Като дръпнати завеси. Зад него се виждаха трийсетметровият входен тунел със смачкания пикап и двата трупа на входа и на изхода. Ричър откри вътрешния бутон и го натисна. Стартерът изръмжа, дизеловите мотори запалиха, порталът започна да се затваря. Шумът беше оглушителен, точно според очакванията му. След като имаше право на избор, предпочиташе гърбът му да е защитен.

Прекоси гаража и опита новата врата в дъното на шперплатовата стена. Оказа се, че и тя води към дълъг и тесен централен коридор. Стаи отляво, стаи отдясно. Средната камера, преградена по същия начин като предишната. Върху част от вратите имаше сини кръгчета. Изрязани от пластмаса и залепени с лепило. Най-близките бяха на втората врата отляво и на тази срещу нея, отдясно. Всички следващи кръгчета се повтаряха през три врати, по цялото протежение на коридора.

Ричър се обърна. Вратата, през която беше влязъл, имаше две сини кръгчета.

Напрегна слух, но не долови нищо. Пое си дъх, преброи до три и тръгна напред. Към втората врата вдясно. Евтина, серийно производство. С тънка хромирана дръжка. Синьото кръгче беше залепено на нивото на очите.

Натисна дръжката и бутна вратата. Озова се в доста просторна стая. Празна. Нямаше хора. Нямаше мебели. Нямаше нищо освен това, което си е било винаги там — поредната оригинална врата, вкопана дълбоко в страничната стена. Абсолютно еднаква с предишните две, които беше видял. С широка стоманена рамка, наподобяваща отделен тунел, с избледняло от времето ламинирано покритие, с брава от тежка стомана. Очевидно сините кръгчета бяха указателни знаци за по-удобно прехвърляне от една камера в друга. Предназначени за заети хора. Вратата на гаража беше маркирана с две кръгчета, защото осигуряваше достъп наляво и надясно. Страничният достъп бе изключително ефикасно улеснение. Както сега, така и в годините, когато ракетите имаха постоянно присъствие в земната атмосфера. Би било глупаво техническите екипи да изминават цялото разстояние до изхода от съответната камера, за да се върнат обратно в съседната. Далеч по-лесно бе да пресекат направо. През врати, разположени на двайсетина метра една от друга. Явно някой от строителните инженери се беше досетил за това. Преди много години. А може би и архитектите преди него, обозначили съответните проходи още на чертожната маса.

Ричър се намираше в стая от дясната страна на коридора. Вратата ѝ също беше покрита с прозрачен найлон — както онази, която беше видял в гаража. Залепена по същия начин с дебело тиксо. С изобилие от тиксо.

По неизвестни причини.

В джоба си имаше ключовете от два различни мотела. Единият от мотела на дебелия мъж в Айова, другият от карантинното заведение на ФБР в Канзас. Ключът от Айова беше по-остър. Ръбовете му не бяха добре загладени със струг. Вероятно беше дубликат. Някой от гостите си бе тръгнал с оригиналния ключ в джоба. Или пък дебелият просто си падаше по възможно най-евтините модели.