Читаем Издирваният полностью

Трябваше да се ориентира в едно обикновено американско предградие, това беше ясно. От двете страни на платното имаше тротоари от покрит с мъх бетон, тук-там надигнат от корените на дърветата, с нарядко разположени противопожарни кранове. Ричър беше в състояние да види и къщите, застроени плътно една до друга в нещо като миниатюрни комплекси. Повечето бяха малки и скромни, но имаше и големи. Всички до една с тъмни прозорци. Повечето бяха бели, но имаше и такива с цветна мазилка. Повечето бяха едноетажни — много по-широки, отколкото високи. Едни имаха прозорчета под покрива, зад които се криеше по някоя и друга допълнителна таванска стая. Пред всички се виждаха пощенски кутии, цветя и храсти покрай стените, морави, пресечени от алеи. На повечето алеи бяха паркирани коли — една или две, а понякога и три. Пред някои имаше мокри от роса детски велосипеди, пред други — футболни или хокейни врати и баскетболни табла. В част от дворовете стърчаха пилони с увиснали от безветрието щатски знамена, които изглеждаха сиви.

— Очаквах нещо по-различно — промърмори Ричър.

— Нали ти казах? — обърна се да го погледне Делфуенсо. — Голямо и гъсто населено предградие.

— Тук сирийците едва ли ще останат незабелязани.

— По-светлите се представят за италианци, а по-мургавите — за индийци. От Делхи, Мумбай и други подобни места. Малко хора могат да направят разлика. Обясняват, че са техници, които работят в града. — Колата намали ход и спря. — Тук сме на две преки от мястото. Как мислите да процедираме?

Ричър имаше опит в щурмуването на къщи. Беше го правил поне двайсетина пъти. Но винаги с голям екип военни полицаи, разделени на групи. За проникване отзад, за проникване отпред, плюс задължителен, въоръжен до зъби резерв в блиндирани джипове. Теренът винаги беше предварително отцепен и охраняван, всички поддържаха радиовръзка, а наблизо чакаше медицински екип. Сега се чувстваше сам, безпомощен и зле екипиран.

— Можем да запалим къщата — каза на глас той. — Обикновено това върши работа, защото рано или късно всички изскачат навън. Но трябва да имаме предвид, че Маккуин може да е завързан или заключен някъде. Следователно един от нас трябва да заеме позиция пред вратата на мазето, ако има такава. Вторият атакува отпред, а третият — задната врата. Как сте със стрелбата?

— Доста добре — отвърна Делфуенсо.

— Не зле — добави Соренсън.

— Окей. Държите оръжието с две ръце, право пред себе си. Стреляте по всичко, което мърда, с изключение на мен и Маккуин. За сигурност трябва да се целите в главата. В средата на лицето. Единични изстрели, никаква автоматична стрелба, защото трябва да пестим мунициите. Ще имаме предимство за не повече от четири секунди. Не бива да допуснем обсада.

— Не искаш да опитаме замаскиран подход, така ли? — попита Делфуенсо. — Мога да звънна на вратата и да кажа, че съм се изгубила.

— Не — поклати глава Ричър. — Защото ще те гръмнат, а ние със Соренсън ще трябва да се справяме сами.

— Вършил ли си подобно нещо и преди?

— А ти?

— Не. Това е работа на отряда за бързо реагиране.

— Обикновено е петдесет на петдесет — рече Ричър. — Имам предвид хепиенда. Знам го от опит.

— Може би трябва да изчакаме подкрепленията от Куонтико.

— Да идем поне да огледаме.

Измъкнаха се от колата на Бейл и безшумно тръгнаха в нощта с пистолети в ръце. Нищо друго не помръдваше. Тъмносиньото облекло ги правеше почти невидими. Крачеха по тротоара един след друг, инстинктивно поддържайки дистанция от два-три метра помежду си. Така стигнаха до първата пряка и пресякоха уличното платно. Не се оглеждаха, тъй като по това време на денонощието шансовете им да пипнат заразна болест бяха значително по-големи от това да бъдат прегазени. Изминаха със същото темпо и разстоянието до втората пряка, където забавиха темпото и съкратиха разстоянието помежду си, сякаш трябваше да проведат малка дискусия. Делфуенсо беше уточнила, че е виждала къщата само отгоре, на компютърния екран. Двуизмерна и плоска. Веднага след това добави, че се надява да я познае и на живо, в нормалното триизмерно състояние. Всичко щеше да зависи от това как изглежда кварталът от човешка гледна точка, а не от сателитна камера.

Спряха на ъгъла и Делфуенсо погледна към улицата вдясно. Платното се издигаше леко нагоре, а след това се снижаваше. Виждаха се само първите къщи. Останалите тънеха в мрака.

— Тук е — обяви тя.

— Къде точно?

— Втората къща вляво след билото.

— Сигурна ли си? От тук все още не се вижда.

— На сателитните снимки се виждаха и съседните къщи, които разгледах добре. Улицата е същата. Познах я по липсата на противопожарни кранове. Такива има по ъглите на всички останали.

Ричър се огледа. Противопожарни кранове наистина липсваха.

— Добра работа — рече той.