Занд се взря в снимките на мъртвите момичета, фактите по тези четири случая и онези, с които се беше занимавал преди две години, се въртяха в главата му като стъкълцата на калейдоскоп. Местата, имената, лицата. Опитваше да ги подреди в стройна схема, като изключи дъщеря си. Беше убеден, че тя е убита като наказание за него. Бе опитвал да не мисли за Карън и преди, но не му се беше удавало. Отвличането й влияеше върху всичките му мисли и действия от момента, когато двамата с Дженифър бяха намерили бележката пред вратата си. Сега обаче той я замени с момичетата от папката пред себе си, опита се да види връзка с останалите случаи. Да се прехвърли от собствения си странен град — град на приказно богати, на мизерстващи, на побъркани и на убийци — в други места, други нощи, друга обстановка. С други градове, други коли, други джунгли от сгради и реки от бетон, където други мъже и жени страдаха, че не виждат звездите нощем, отглеждаха малки цветя в саксии и разхождаха малки кученца по коридорите между тесните си кутийки. Те живееха под наем в чужди сгради, спяха там, за да могат на сутринта да станат и да се заемат пак с доходните си професии, които нито харесваха, нито разбираха, само защото за това получаваха пари, с които да платят наема на жилището си, където спяха, ядяха и гледаха телевизия, докато един ден някой от тях не изскочи през прозореца, за да хукне по тъмните улици в опит да избяга от този фалшив, безнадежден живот. Един самотен луд в общество на неискрени благопожелания, кич и бездушни пространства — паркинги, супермаркети, чакални и виртуални места за общуване, мрачни дупки, в които никой не се интересува от никого.

Изведнъж калейдоскопът спря да се върти.

27.

Когато се върнахме в хотела, вече се стъмваше. Имаше две съобщения за Боби. Докато той се обаждаше, аз включих телевизора без звук и загледах местния новинарски канал в очакване да чуя репортаж за случая. Имаше вероятност наблизо да е имало туристи, които да са чули изстрелите и да са намерили труповете. Макар че нямаше улики срещу нас, исках да напуснем Хънтърс Рок колкото може по-скоро.

Бързо започнах да си събирам нещата.

— Господи! — възкликна Боби. — Включи телевизора.

Обърнах се. Той още говореше по телефона.

— Включен е.

— Не на тези местни глупости. Дай Си Ен Ен.

Превключих каналите.

Образът беше неясен и трептеше. Виждаше се някаква сива сграда. Училище. Записът очевидно бе направен по-рано през деня, защото все още беше светло.

— Гледаме го — каза Боби по телефона. — Ще ти се обадя по-късно.

Усилих звука. Репортерът тъкмо обявяваше, че жертвите засега възлизали на трийсет и две, но имало още много в неизвестност и половината сграда засега не била претърсена. Не било ясно дали двамата ученици, застреляни от полицията, са единствените виновници за нещастието, или е замесено и трето лице. Използвани били пушки и мощно самоделно взривно устройство.

Камерата се премести, показа групи деца и учители с бледи лица зад полицейските ленти. Въпреки страничните шумове се чуваха хлипове. Появи се жена, подкрепяна от двама полицаи, лицето й бе цялото в кръв.

— Къде е това?

— Еванстън, Мейн.

Боби затвори очи.

Започна пряк репортаж. Обстановката бе по-спокойна, имаше по-малко зяпачи. Един мъж с тъмно палто държеше микрофона, мигащите сини и червени светлини на полицейските коли го озаряваха. Били намерени още две тела. Джейн Матюс и Франсис Лак, и двете на единайсет.

Отново пуснаха по-ранния запис. Пожарни, линейки. Ранени, възрастни и деца, легнали на земята, чакащи санитарите да се погрижат за тях. Други, около които нямаше никой. На тях вече не можеше да им се помогне.

— Мамка му! — възкликнах и посочих екрана.

Камерата се обърна към сградите срещу училището, към минувачите, гледащи през отворената врата на ада. Сред тях се виждаше висок рус мъж с голяма чанта през рамо, хванат в гръб. За разлика от всички останали той не се буташе да види по-ясно сцената на разрушението. Стоеше спокойно и гледаше. Операторът не го забеляза и премести камерата.

— Виждал съм го и преди — заявих.

В „Палатите“!

* * *

През по-голямата част от полета Боби говори по телефона. Дочух, че урежда изпращането на различни записи в Дайърсбърг. Сетне се отпусна на седалката и се втренчи в кафето си.

— Управлението има ли някаква представа за случилото се?

— Не е тяхна работа, освен ако не са замесени чужденци. Тези деца надали могат да се нарекат международни терористи.

Поклатих глава:

— Сигурни ли са, че са само тези деца?

— В момента домовете им се претърсват основно. Засега нищо не е излязло. Този път не можем да обвиняваме външния враг. Това е дело на две порядъчни американски хлапета. Засега. Както гледам, общото настроение не е много весело.

Наистина беше така. Всички в самолета изглеждаха умърлушени. Дори приветствените думи на пилота бяха мрачни.

— Не чух да казваш на някого за случилото се с нас вчера.

Той се изсмя рязко: