Читаем Избраниците полностью

Експлозията бе разрушила предната част на ниската двуетажна сграда. При това беше изхвърлила тонове бетон, стъкло и метални отломки във всички посоки. Тези материали бяха срещнали по пътя си други подобни на тях препятствия, но и много по-меки предмети. Голяма част от отломките бяха изхвърчали на улицата. Когато бе пристигнал (заедно със звуковия си техник, чиито ужасени възгласи се чуваха периодично), операторът просто беше минал през паркинга отпред и бе тръгнал с несигурна крачка през разрушението. От време на време насочваше камерата към съседните сгради или към другата страна на улицата, където вече се събираха полицейски коли и линейки. През повечето време обаче снимаше напред.

Момиче, очевидно неподозиращо, че е загубило едната си ръка, тичаше като обезумяло и крещеше нечие име. Малко момче, чието лице бе така покрито с кръв, че приличаше на новородено, се луташе сред дима и стенеше. На една страна лежеше купчина месо с малко разпознаваеми телесни части. Останките от някакъв мъж все още потрепваха леко; лицето му се беше превърнало в обгоряла червена маса със зинала дупка в средата. Върху капака на една кола бе проснато половината тяло на красива жена; на мястото на таза и крайниците й стърчеше само кървав остатък от гръбначен стълб.

Постепенно звукът се промени и по-силните писъци се смениха с немощни стонове. Скоро започна да се появява илюзия за някакъв ред. Безцелното лутане се смени с по-целеустремени действия. Белите кръвни телца на обществото влязоха в действие. Полицаи и санитари се заеха да командват, крещят, превързват. Да търсят оцелели.

И тогава го съзрях.

Снимачният екип се беше нагледал на ужаси и сега се премести към улицата. На звук-оператора му бе призляло два пъти, на оператора — веднъж. Пред входа на училището още не се беше събрала голяма тълпа, но полицията вече бе оградила местопрестъплението с жълта найлонова лента.

Мъжът беше там. Стоеше приблизително на същото място, където го бях видял преди. Висок, с къса руса коса, разкрачен. Наблюдаваше разрушението, зяпаше дима от необуздаемия засега пожар. Боби натисна паузата.

Мъжът не се усмихваше. Просто гледаше. Образът трептеше и лицето му се виждаше размазано.

Двамата мълчахме. Боби взе чашата си, за да отпие глътка, но бе забравил да махне капачето. Свали го и изгълта половината течност.

— Добре — рече тихо. — Останалото е само предположение.

Извади касетата, като, без да го осъзнава, я държеше, сякаш е заразена. Сложи другата и отново пусна видеото.

— Това ми го изпрати един техник от „Анализ на медиите“ — обясни. — Само за вътрешна консумация във Вашингтон. Отразява някои основни събития от последните десетпет-найсет години и постоянно се допълва.

В началото видях познати кадри — през последната седмица постоянно ги гледах. Репортаж от стрелбата в Англия. Светлината бе ярка, бе ранна утрин. Камерата стоеше съвършено неподвижно — вероятно в ръцете на някой добре обучен оператор от Би Би Си. Прегърнати хора. Мъже с бели престилки, скупчени около една врата, от която изнасяха трупове, някои покрити с чаршафи, други — само с кървавите си дрехи. Два дисциплинирани репортерски екипа. Редица полицаи, преградили кръстовището на две оживени улици. Чуваха се сравнително малко писъци и плач. Основният шум идваше от преминаващите автомобили.

Не се наложи да чакаме дълго. Камерата се насочи към хората на улицата. Сред тях стоеше висок рус мъж. Боби спря записа. Лицето бе снимано в твърде дребен план и кадърът се премести много бързо.

— Той е — заявих.

Скрих лицето си в длани. Изведнъж си спомних един митнически етикет с буквите ХЛ. „Хийтроу“, Лондон.

През следващите два часа изгледахме останалите записи — поредица от смърти. Не можах да запомня бройката, но пред очите ни преминаха поне трийсет епизода от масови убийства и накрая разликите между тях — места, звуци, особености на облеклото през изминалото десетилетие — се размиха. В повечето записи не намирахме за какво да се захванем, но на някои забелязвахме онова, което очаквахме, и Боби добавяше нова точка в списъка си:

Ресторант в Панама Сити, Флорида, 1996 г.

Улица в Северна Франция, 1989 г.

Търговски център в Дюселдорф, 1994 г.

Училище в Мексико миналата година.

Престрелка в Ню Орлиънс през 1987 г., започнала като скарване между наркопласьори и завършила с шестнайсет убити и трийсет и един ранени.

— Той е — повтарях всеки път. — Той е.

Накрая записът спря неочаквано. Вероятно малко хора издържаха до края.

— Имаме нужда от още — каза Боби.

— Не. Не ни трябва повече.

— Трябва ни. Още кадри от случаите, в които камерата не го е хванала.

— Може да не е бил там. Не е задължително да е само той. Сигурно има и други като него.

Отидох в банята и изпих поне литър вода. Когато се върнах в стаята, Боби продължи: