Читаем Избраниците полностью

Аз обаче не се бях задоволил с това. През лятото, когато навърших петнайсет, реших да отида до самото езеро. Това се случи две години преди играта на билярд с баща ми. Подходих научно към проблема. Обиколих всички пътеки в околността, докато не се натъкнах на езерото. На няколко пъти се губих, но не безвъзвратно. Когато човек знае накъде да върви, гората не е страшна. Чувстваш се в безопасност и започваш да се смяташ за нещо особено. След като ходих няколко пъти до езерото обаче, открих, че сам съм развалил всичко. То вече не беше изгубено, а просто едно езеро и аз престанах да го посещавам. Тогава започнах да преследвам момичетата, а никое от тях не се съгласяваше да се разхожда из горите по мръкнало, особено в търсене на някакво си Изгубено езеро. Не това привлича повечето от тях. А може би аз не ги привличах.

Както и да е.

С Боби вървяхме един след друг покрай малкия поток. На двайсетина метра навътре гората ставаше доста гъста.

След известно време стигнахме друг поток, със стръмни брегове. Спрях и се огледах. Районът не ми беше познат. Боби замърмори недоволно:

— И се бъхтим само защото старецът мислел да си прави колиба в гората. И то преди… двайсет години.

— Можеш да се връщаш, ако не искаш да дойдеш.

— Без опитния си водач?

След като се огледах още веднъж, разбрах как се е променила растителността. Едно от дърветата, които бях използвал като ориентири, беше паднало. Доста отдавна, ако се съди по вида му. Беше покрито с мъх и изгнило. Ориентирах се и навлязох в дерето.

Склоновете му бяха стръмни и хлъзгави, налагаше се да внимаваме много.

Когато стигнахме дъното му, завих наляво и се заизкачвах покрай потока.

— Почти стигнахме — уверих Боби и посочих напред. След стотина метра дерето завиваше рязко надясно. — Мисля, че е след този завой.

Боби мълчеше, предположих, че също като мен приключението го е развълнувало.

Горите са от онези места, които забравяме за известно време, докато не се наложи да ги преоткрием през очите на децата си — също като сладоледа, автомобилчетата — играчки, и катеричките. Замислих се дали това не е сред причините, поради които обичах да спя на хотел. Техните коридори са като просеки сред дърветата, баровете и ресторантите им напомнят на полянки за пикник. Нещо като изкуствени гори.

Манифестът на Праведника се беше запечатал в мозъка ми по трайно, отколкото осъзнавах.

* * *

— Някой ни наблюдава — каза Боби.

— Къде?

— Не знам. — Той огледа склоновете над нас. — Отнякъде обаче ни гледат.

— Не виждам никого — отбелязах, като продължавах да се взирам напред. — Но ти вярвам. Какво ще правим?

— Ще продължим да вървим. Ако е той, или ще офейка, или ще изчака, докато се чуди дали да се покаже. Ако се издаде по някакъв начин, ще го подгоня.

Извървяхме последните сто метра в мълчание, едва устоявахме на изкушението да се огледаме. След завоя дерето ставаше по-стръмно, наложи се да пропълзим последните няколко метра на четири крака.

И сетне то изведнъж изникна пред нас, Изгубеното езеро.

Дълго стотина и широко около шейсет метра, със стръмни брегове, но и с два малки тинести плажа. По средата плуваха патици, над плитчините бяха надвиснали дървета.

Спрях и се вгледах във водата. Повърхността й бе огледална и ми се стори, че виждам лицето си като петнайсетгодишен в нея.

— Знаеш ли къде е колибата? — попита Боби.

— Знам само, че мислеше да си прави. Споменавал го е два или три пъти. Не за да ловува. Просто искаше да има къде да се усамоти. Ед беше единак.

— А може би и извратен.

Поклатих глава:

— Не. Никой не би дошъл тук с гаджето си. През нощта става страшничко.

Огледах се. Боби посочи към западния край на езерото, където растителността изглеждаше по-гъста:

— Ако бях на негово място, щях да си направя бараката там. По-скрито е.

Погледнах в посоката, в която сочеше. Може и да си внушавах, но по средата растителността изглеждаше по-гъста, сякаш имаше натрупани от някого клони.

В този момент се чу първият гърмеж Боби ме дръпна и се затича. На няколко метра над нас изсвистя друг куршум. Когато се скрихме сред дърветата, аз се огледах, за да установя откъде се стреля.

— Какво му става на този човек?

— Чакай — извиках. — Гледай там.

Посочих към гъсталака. От храстите се показваше нечия глава — главата на старец. И гърмежите изобщо не идваха от неговата посока.

— По дяволите! — изръмжа Боби.

Вече бе извадил пистолета. Двама мъже с камуфлажни дрехи тичаха покрай езерото. Трети, с дънково облекло, се приближаваше от другата страна.

— Това е човекът от бара снощи — отбелязах. — Онзи, който ни беше препречил пътя.

Двамата с камуфлажа стигнаха до отсрещната страна на езерото. По-едрият застана на коляно и започна да стреля към гъсталака — спокойно, без да бърза.

— Кои, по дяволите, са тези?

— Боби, единият се приближава към Ед.

— Ще се заема с него. Прикривай ме.

Той се втурна към храстите.

Показах се иззад прикритието си, извадих пистолета и започнах да стрелям.