— Самолетни катастрофи. Бомбени атентати. Граждански войни. Грипни епидемии. Някой трябва да ги е започнал. Може би търсим на неподходящи места. Може би виновниците не са фундаменталисти, а хора, които просто мразят всички.

Поклатих глава, но не много убедено.

Боби извади касетката и я завъртя в ръцете си.

— Добре, но защо стои там? И каква е вероятността да попадне в кадър толкова много пъти?

— Не е попаднал случайно. Това е подпис, който да бъде разпознат от посветените. Да покаже, че това е дело на „Избраниците“.

— Ние обаче ги пипнахме.

— Нима? Някакъв рус мъж в твърде дребен план, за да се види добре, и няколко несвързани едно с друго събития из половината свят през последните десет години? Дали да не се обадим в Лангли? Или на Си Ен Ен? Това прилича повече на сценарий на Удуърд или Бърнстейн. Няма да постигнем нищо, ако не получим по-ясен образ. Можеш да загубиш цял ден на компютъра и пак няма да обработиш достатъчно записа, за да го идентифицираш.

— Ами уебстраницата? Манифестът?

— Нея вече я няма, Боби. Разпечатката може да сме я написали сами.

— И какво? Просто да забравим ли?

— Не. — Седнах на ръба на леглото и вдигнах хотелския телефон. — Сещам се за един човек, който може би ще ни помогне. Всъщност двама. Онези, които ни засякоха в Хънтърс Рок.

— Защо? Те търсят сериен убиец.

— И каква дефиниция ще дадеш за този термин?

— Това е различно. Масовите убийства са друго нещо.

— Не е задължително. Никой не е казал, че можеш да правиш само едното. Мисля, че това е техният човек. Праведника.

28.

Понякога си мислеше, че е умряла. Друг път си представяше, че се е превърнала в нещо: риба или дърво, облак или куче. Кучетата са тъпи и се ровят из боклуците по улиците, но по-добре да си куче, отколкото мъртъв. През повечето време не се чувстваше никак; просто като едно блажено нищо, носещо се по вълните на река под небе, в което не звучат птичи песни.

Сара бе много зле. Съвсем рядко си спомняше къде е и коя е всъщност. Коремът вече не я болеше. Тя не го усещаше. Предполагаше, че стомахът все още е част от тялото й, а също ръцете и краката й. Понякога те й напомняха безмилостно за съществуването си, когато жестока болка пронизваше цялото й тяло от връхчетата на пръстите до главата.

Сякаш я бодяха дълги нажежени игли. Накрая болката отминаваше, но Сара никога не беше в съзнание, за да го разбере. Тогава вече плаваше по реката.

Докато се носеше по вълните, понякога чуваше гласове. Нейни приятелки, баба си, сестра си, но най-често майка си и баща си. Обикновено говореха за несъществени неща, сякаш тя си седеше в стаята и си пишеше домашните, а те разговаряха в съседната стая. Чуваше голяма част от разговора им, но не всичко. Главно откъслечни изречения от рода на „Чарлс смята, че Джеф ще постигне фурор с тази версия.“ „Посредствен е, но този път може да е измислил нещо интересно.“ Или: „Това е пълна безвкусица.“ Майка й разказваше какво й се е случило през деня, къде е била и кого е срещнала: „Можеш да правиш каквото си поискаш с лицето си, но не можеш да скриеш ръцете си.“ Друг път баща й казваше нещо, което току-що му е хрумнало, и Сара чуваше дълъг монолог от рода на: „Знаеш ли какво бих правил, ако стана известен? Щях да тормозя хората. Щях да си избера някого и да не го оставям на мира. На кого ще се оплаче? Хей, господин полицай, Камерън Диас все ме тормози. Или… Гледайте колко писма съм получила от Том Крус. Не, наистина. Той не ми дава мира. Това е неговият почерк. Същият е. Така наистина можеш да побъркаш някого. И то доста бързо.“

Сара нямаше представа дали го е чувала да говори тези неща, преди животът й да се превърне в един постоянен сън. Не мислеше. Вероятно само си фантазираше. Татко й винаги бе споделял хрумванията си с нея. Майка й невинаги разбираше, че са шеги, и рядко ги намираше смешни. На Сара й бяха забавни.

След известно време гласовете замлъкваха.

Друг път тя чуваше стъпки и знаеше, че идват да я спасят. Те се приближаваха все повече и повече и тя отваряше уста да каже нещо в очакване капакът да се вдигне и лицето на баща й да се появи в дупката. Стъпките спираха точно над нея, тропаха по дъските, покриващи тялото й. Ала никога не я намираха. Стъпките се отдалечаваха и тя отново се понасяте по реката.