— Здравей — отвърна тя, като се стараеше да говори колкото се може по-уверено.

Искаше й се да се свие в другия ъгъл, да се отдалечи, колкото е възможно, от него, но не бе в състояние да помръдне и на сантиметър. Опита се да звучи спокойно, сякаш изобщо не й пукаше.

— Как си днес? Все така побъркан, предполагам.

Мъжът се изсмя тихо:

— Внимавай да не ме ядосаш.

— Кой иска да те ядосва?

— Защо тогава ми говориш такива неща?

— Мама и татко ще умрат от притеснение. Уплашена съм. Имам причини да не съм учтива.

— Разбирам.

Той замълча. Секундите течаха. Сара чакаше.

Може би пет минути по-късно видя една ръка, протегната към лицето й.

Държеше чаша с вода. Без предупреждение той я наклони леко. Сара успя да отвори уста навреме и отпи колкото можеше. Ръката отново се скри.

— Това ли е всичко? — попита тя.

Имаше странно усещане в устата си, на чисто и мокро. Водата бе с такъв вкус, какъвто предполагаше, че има виното. Иначе възрастните нямаше да го задържат толкова в устата си, сякаш е най-прекрасното нещо, което са опитвали. На нея виното не й изглеждаше нищо особено.

— Какво друго очакваше?

— Ако искаш да остана жива, трябва да ми даваш и друго, освен вода.

— Защо мислиш, че искам да останеш жива?

— Защото иначе щеше да ме убиеш веднага и да ме сложиш някъде гола, където да можеш да ме виждаш и да се самозадоволяваш.

— Това не беше много учтиво.

— Нали ти казах вече. Аз самата не се чувствам много добре, а ти си психопат, затова не се налага да съм учтива.

— Аз не съм психопат, Сара.

— Нима? А как ще се определиш? Малко странен?

Той се изсмя отново, явно беше поласкан:

— О, със сигурност.

— Колкото серийния убиец Тед Бънди?

— Тед Бънди е глупак — отвърна мъжът; гласът му придоби напълно сериозен тон. — Пълен глупак и имитатор.

— Добре — съгласи се тя, опитвайки да го успокои, макар че сега той звучеше не само побъркан, но и надут. — Извинявай. И аз не го харесвам много. Ти си несравнимо по-добър. И така, ще получа ли някаква храна, или не?

— Може би по-късно.

— Страхотно. С нетърпение ще чакам. Нарежи я на малки парченца, за да мога да я хвана.

— Лека нощ, Сара.

Когато той се изправи, цялото й привидно спокойствие се изпари. Планът й не беше проработил. Изобщо. Тя съзнаваше, че е уплашена до смърт.

— Моля те, не затваряй прозорчето. Аз и без това не мога да мърдам.

— Страхувам се, че трябва.

— Моля те…

Той затвори и Сара отново потъна в мрак.

Стъпките му заглъхнаха, всичко потъна в тишина.

Тя облиза отчаяно устни, за да събере колкото се можеше повече от останалата влага. Сега, след като се опомни от първоначалния шок, тя си даде сметка, че водата има по-различен вкус от онази, която пиеше у дома. Сигурно идваше от друг източник, което означаваше, че се намира много далеч от вкъщи. Поне едно нещо вече знаеше. Колкото повече знаеше, толкова по-добре.

После си помисли, че може да е минерална вода и че в такъв случай вкусът не означава нищо. Можеше просто да е различна марка. Това нямаше значение. Все пак си струваше да поразмишлява по въпроса. Колкото повече идеи й хрумнеха, толкова по-добре. Като факта, че когато спомена родителите си, мъжът не й обясни отново как ги е убил. Когато я хвана, той й разказа с подробности какво им е направил. Може би това имаше значение. Вероятно те все още бяха живи и здрави, а той й бе наговорил онези неща само за да я уплаши.

А може би не.

Сара сви юмруци в тъмното и мобилизира цялата си воля, за да не закрещи.

Втора част

8.

Самолетът кацна в Лос Анджелис в 22.05. Нина носеше само чантичката си и папката, багажът на Занд се събираше в един сак. На летището ги чакаше кола. Нищо лъскаво или официално. Просто едно такси, което Нина резервира от самолета. То щеше да остави Занд в Санта Моника, а после да закара и нея до дома.