Родителите ми гледаха право в обектива. Лицата им запълваха кадъра. Никой от двамата не изглеждаше пиян или замаян от наркотици. Имаха вид, сякаш се взират в мен от телевизора.

— Здравей, Уорд — каза нежно майка ми. — Чудя се на колко ли години си сега.

Тя погледна над камерата, вероятно към спящото дете.

— Чудя се на колко години си сега — повтори тя; гласът й звучеше малко тъжно.

Баща ми още гледаше в камерата. Беше може би пет или шест години по-млад от мен сега. Той също заговори, но без особена нежност:

— И се чудя какво е излязло от теб.

* * *

Образът изчезна. Някой дрънкаше пред вратата на стаята ми с количка.

Нямах сили да спра лентата. Не можех да помръдна.

* * *

Последната сцена също бе свалена от 8-милиметрова лента, но беше с още по-лошо качество. По екрана проблясваха неясни петна и точки. Така образите изглеждаха по-далечни.

Някой снимаше през стъклото на вагон. Отвън се виждаха размазани силуети на дървета. Чуваше се равномерно тракане на влак и някакъв шум, чийто произход не можех да определя.

В кадъра се показа лицето на майка ми. Изглеждаше още по-млада. Косата й бе по-къса. Гледаше през прозореца. Обърна се към камерата. Погледът й беше разсеян. Усмихна се леко. Операторът свали камерата.

Действието се пренесе рязко на някаква широка улица. Не можех да определя в кой град е; насочих вниманието си към колите и дрехите на няколкото минувачи. Автомобилите бяха елегантни, костюмите — не; жените носеха къси поли. Нямах представа за модата тогава, но предположих, че записът е правен в края на шейсетте. Имах чувството, че това е затишие пред буря.

Камерата се движеше със скоростта на пешеходец. От време на време отляво в кадъра се появяваше тилът на майка ми, сякаш баща мм вървеше малко вдясно зад нея. Очевидно той снимаше. Улицата не беше особено интересна. Отдясно се намираше супермаркет, отляво — площадче. По дърветата имаше листа, но изглеждаха като в края на лятото. Баща ми държеше камерата на едно ниво, без да я мести нито надолу, нито настрани. Двамата вървяха мълчаливо. След малко пресякоха друга улица и навлязоха в една странична пряка.

Завиха отново. Тази улица бе малко по-тясна и сякаш се изкачваше стръмно. Майка ми се виждаше от раменете нагоре. Накрая спря.

— Тук става ли? — попита и се обърна.

Носеше черни очила. Камерата потрепери, сякаш баща ми е отделил око от окуляра, за да се огледа.

— Малко по-натам — рече той.

Те продължиха може би още една минута. След това пак спряха. Камерата се завъртя, колкото да покаже някакво възвишение. От двете страни на улицата се издигаха сгради. Обстановката изглеждаше ужасно позната. На долните етажи на постройките се виждаха реклами на магазини и ресторанти, но прозорците отгоре бяха като на жилищни сгради. Пред магазините стояха хора с шапки; други влизаха или излизаха. Оживен квартал около обяд.

Майка ми погледна камерата и кимна. Тя определяше. Правеше го с неохота.

По-късен момент през деня. Гледката бе малко по-различна, но от същия хълм. Сега сенките бяха по-дълги. Следобедът преваляше, по улиците нямаше много хора. Майка ми стоеше с отпуснати край тялото ръце. Някъде отзад се чуваше странно гъргорене и аз си дадох сметка, че наподобява шума, който бях чул във влака.

Камерата помръдна леко, сякаш баща ми бе протегнал ръка да докосне нещо. После майка ми пристъпи малко напред. Баща ми издиша шумно.

Сетне, седнал пред телевизора, аз издадох същия звук.

Майка ми държеше за ръцете две малки деца. Изглеждаха на една възраст и бяха облечени по подобен начин, макар че едното бе със синя блузка, а другото — с жълта. Бяха на не повече от година, може би на осем месеца, и едва се държаха на крачетата си.

Камерата ги хвана в едър план. Косата на едното бе подстригана късо, на другото беше малко по-дълга. Лицата им бяха еднакви.

Камерата отново се отдалечи.

Майка ми пусна ръката на едното дете. Онова с по-дългата коса, с жълтата дрешка и с малка жълта чанта на гърба. Тя клекна до другото и рече:

— Кажи сбогом.

Детето със синята дрешка я погледна недоверчиво, неразбиращо.

— Кажи сбогом, Уорд.

Двете деца се погледнаха. Сетне онова с по-късата коса, което трябваше да съм аз, погледна несигурно майка си. Тя вдигна ръката му.

— Кажи сбогом.

Тя размаха ръката ми, сетне ме вдигна и се изправи. Другото дете я погледна. Усмихна се и вдигна ръце. Не можех да преценя дали е момче, или момиче.

Майка ми тръгна по улицата.

Вървеше равномерно, без да бърза, но и без да се обръща. Камерата остана насочена към другото дете, докато баща ми се отдалечаваше след нея.

Детето оставаше все по-далеч и по-далеч. Не заплака — поне докато изчезна от поглед.

Сетне камерата зави зад някакъв ъгъл и то изчезна.

* * *

Записът свърши. Нямаше повече. След минута видеото се изключи. Аз продължавах да гледам празния екран.

Напипах дистанционното, превъртях назад, натиснах СТОП.

Дълго гледах неподвижния образ на детето, останало на улицата.

7.

Прозорчето се отвори. През процепа проникна бледа светлина.

— Здрасти, скъпа — каза мъжът.

Сара не виждаше лицето му. По гласа му изглеждаше, че седи на пода точно над главата й.