Читаем Избраниците полностью

Той запали цигара (нямах представа, че е пушил) и разсеяно повдигна фланелката си… за да покаже провиснало над колана си шкембенце. Върнах записа и отново го пуснах. Сетне пак, наведох се и се взрях в екрана. Жестът бе същият. Аз също имах такъв навик. През цялото време, откакто помнех баща си обаче, не го бях виждал да прави нещо толкова красноречиво и лично. Това бе жест на мъж, който се грижи за тялото си и се тревожи от някакъв недостатък в него. От всички изненади на този запис това небрежно движение ме удивляваше най-много.

Масата отново бе подредена за игра и баща ми стана, готов да даде на бялата топка урок, който тя да помни през целия си малък сферичен живот. Записът спря рязко, сякаш лентата е свършила.

Преди да успея да натисна паузата, той продължи с кадри от коренно различен момент.

Различно място. Къща. Хол. Тъмен, осветен само от свещи. Картината беше неясна. Чуваше се тиха музика, този път се познаваше, че е от филма „Коса“. На пода бяха наредени цяла армия винени бутилки, изпразнени в различна степен, имаше и няколко препълнени пепелника.

Майка ми се беше полуизлегнала на нисък диван, пееше с цяло гърло „Рано сутрин“. Мечокът бе положил глава в скута й и свиваше цигара с марихуана.

— Пусни пак за содомията — избуча. — Пусни я.

Камерата се измести леко встрани, за да покаже друг мъж, легнал по очи на пода. Русото момиче седеше зад него и палеше свещи в чинийки, наредени по гърба му. Той очевидно беше в това безпомощно състояние от доста време и аз предположих, че именно той бе снимал в бара. Младата жена се беше превила под странен ъгъл в кръста и явно успяваше да се задържи права единствено по силата на волята си. Сега се виждаше, че всъщност е по-възрастна, отколкото ми се беше сторила първия път. Бе превалила двайсетте, а може би дори отиваше към трийсет — малко старичка, за да участва в такава сцена. Дадох си сметка, че ако действието се развиваше през седемдесетте, родителите ми сигурно са били на нейната възраст.

Това означаваше, че аз вече съм бил роден.

— Пусни я — настоя мечокът и камерата се върна отново на него. — Пусни я.

— Не — отсече друг глас до самия микрофон.

Това потвърди предположението ми, че този път баща ми снима. Справяше се по-добре от проснатия на земята мъж.

— Слушали сме я милион пъти — добави той.

— Защото е готина — изръмжа мъжагата. — Защото е, такова, тъй де… о, мамка му.

Камерата го показа в по-общ план, за да се види, че е изпуснал цигарата. Той изглеждаше покрусен.

— Мамка му! Сега трябва да почвам отначало. Мъча се с тази гадост цяла вечност. Мъча се да я свия, откакто съм се родил. Шибаният Томас Джеферсън я е започнал и ми я е оставил в наследство. Каза ми, че ако му я дам, ще ми подари къщата си. Аз му казах да си я завре отзад и че искам скапания джойнт. Цял живот го свивам. Като добър, верен поданик. А сега се скапа тотално.

— Тотално — повтори русата жена и се захили.

По такта на „Добро утро, звездна светлина“ майка ми се пресегна и взе цигарата от лапите на мечока. Хвана сръчно хартийката, подреди тютюна с показалец и посегна за марихуаната.

— Свий я, Флипър — изръмжа мъжагата, развеселен от този благоприятен ход на събитията. — Свий я, свий я.

Камерата показа цигарата в близък план, после отново се отдалечи. Джойнтът бе почти готов за пушене.

При тази гледка веждите ми направо хвръкнаха. Майка ми току–що бе свила цигара с марихуана!

— Пусни я — изскимтя мечокът. — Пусни за содомията. Хайде бе, Дон, Дони-Дон, пусни я бе, Дон, пусни я.

Майка ми продължаваше да пее.

Камерата се извъртя и баща ми излезе с нея от стаята. Пое по коридора. На пода лежаха купчина палта. Вляво имаше кухня, вдясно — стълбище. Това беше старата ни къща, в Хънтърс Рок. Обзавеждането бе съвсем различно от онова, което си спомнях, но разположението на стаите беше същото.

Баща ми прекоси коридора все така с камерата и се качи по стълбите. Изведнъж стана тъмно; отдолу се чуваше ревът на мечока:

— Содомия… фелацио… — без никакъв опит да се спазва мелодията.

Баща ми се качи на горния етаж, промърмори нещо. Тръгна отново и аз изведнъж се досетих къде отива. Отдолу вече не се чуваше нищо и аз долавях звука на дишането и стъпките му. Той отвори вратата на стаята ми.

Отначало беше тъмно, но постепенно успях да различа леглото до стената и себе си в него. Сигурно съм бил на около пет години. Виждаше се само част от главата ми и едната ми буза, малко от едното рамо в тъмна пижама. Стената бе в матовозелен цвят, килимът — зелен, каквито са били винаги.

Той остана така цели две минути, без да каже или да направи нещо. Просто държеше камерата и ме гледаше как спя.

Взирах се в телевизора със затаен дъх.

Звукът на записа се промени леко, сякаш на долния етаж е започнала друга песен. Сетне се чу тих шум, като стъпки по килима. Те спряха и аз разбрах, че сега и майка ми стои до татко. Кадърът се задържа върху детето в леглото, върху мен, още известно време. Сетне се премести леко наляво. Отначало си помислих, че си тръгват, но после осъзнах, че само извъртат камерата.

Обърнаха я на сто и осемдесет градуса.