Читаем Юлиан полностью

Оставих го на площада и се качих право в кабинета си на втория етаж. Пратих да повикат Приск, Орибазий и Евтерий. Докато ги чаках да дойдат, опитах се да чета, но не можех да съсредоточа мислите си. Взех да броя плочите на пода. Ходех насам-натам из стаята. Най-после отворих прозореца към реката Секвана и погледнах навън. Студеният въздух ме освежи. Лицето ми гореше като в треска. Ръцете ми трепереха. Дишах дълбоко и започнах да броя начупените блокове лед, както се носеха надолу по течението. Помолих се на Хелиос.

Пръв дойде Евтерий. Затворих прозореца. Направих му знак да седне на моя стол. Той беше толкова едър, че не се побираше в никой друг стол, а като сядаше на пейка, тя обикновено се счупваше.

— Това е заговор — каза той. — В Сирия Констанций има почти стохилядна войска. Твоите гали едва ли имат такова голямо значение за него.

— Но ако ги загубя, за мен това ще бъде от голямо значение.

— За тебе — да. Именно в това се състои заговорът. Той иска да те унищожи.

Изненадах се от думите му. От всичките ми приятели и съветници той единствен винаги настояваше за предпазливост. Държеше за благоприличието, справедливостта, за установения порядък в държавата. Не беше той човек за заговори и измяна. Но сега се беше променил.

— И вярваш, че е така?

Евтерий кимна с глава, а малките черни очи лъщяха като очите на египетска статуя.

— Тогава какво да правя?

В този момент влязоха Орибазий и Приск. Те чуха въпроса ми. Орибазий отговори вместо Евтерий.

— Да вдигнеш бунт — каза той веднага.

Кълна се в Хелиос, Митра и Хермес, това беше първата дума за бунт и измяна, която открито бяхме разменили. Настъпи гробно мълчание. Приск седеше на ръба на тежката дървена маса. Орибазий беше застанал в средата на стаята, вперил очи в мен. Обърнах се към Приск:

— Ти какво мислиш?

— Трябва всичко да вземеш предвид. Можеш ли да останеш в Галия без тези войски? Ако това е възможно, какво може да се очаква, че ще направи Констанций? Ще ти отнеме ли властта? Или пък ще бъде прекалено зает в Персия, за да предприеме каквото и да е? — Приск сам отговори на въпроса си: — Подозирам, че дълго време няма да имаш вест от Констанций. Той трябва да си възвърне Амида и да разбие Сапор. Това може да се окаже задача, която да го погълне до края на живота му. Междувременно ти ще бъдеш господарят на Запада и в случай, че той умре, ще станеш император.

Евтерий кимна.

— Това е разумното становище, разбира се — каза той. После се усмихна и добави: — Защото открай време е моето становище. Обаче аз смятам, че положението е много по-сериозно. Ти не вземаш предвид Флоренций. По сведения на моите агенти наредено му е той да поеме цялата власт в Галия, щом цезарят остане без армия. Когато това стане, няма да имаме друг избор, освен да се предадем. Откровено казано, аз съм ма мнение, че е по-добре да се съпротивляваме сега, отколкото да чакаме Флоренций да ни унищожи.

Докато те разговаряха помежду си, аз отново се отдръпнах при прозореца и наблюдавах как слънцето, бледо оранжево кълбо, залязва на запад. По бреговете на реката блеснаха нощни огньове. Как да постъпя? Внезапно някой силно похлопа на вратата. Отворих я ядосано и викнах:

— Никой да не ни безпокои…

Но там стоеше Деценций, бледен и задъхан.

— Безкрайно много се извинявам, цезарю — каза той бързо. — Нямаше да те безпокоя, но те са тук!

— Кои, къде? — попитах.

— Не ги ли чуваш? — възкликна Деценций. Зъбите му тракаха от страх.

Всички се смълчахме и се заслушахме в далечния звук: викове на мъже и ридание на жени.

— Бунт! — каза Орибазий.

Той изтича до прозореца и погледна навън. Макар обикновено да се виждаха само реката и краят на острова, като се наведеш, можеше да видиш дървения мост към северния бряг.

— Това е келтският легион. Минават реката и идват насам! — каза той.

Отидох при него на прозореца и в този миг точно под нас се чуха викове: „Цезарят!“ Погледнах надолу и видях цяла центурия пехотинци с извадени мечове. Махаха ми весело с ръце, но гласовете им бяха заканителни.

— Не ни оставяй, цезарю. Задръж ни тук!

Един от войниците, висок свиреп келт с руси мустаци и едно побеляло, сляпо око, вдигна към мен меча си и изрева с одрезгавял от битки глас:

— Здравей, августе! Здравей, Юлиане Августе!

Другите подеха този вик. Отдръпнах се от прозореца. Деценций се обърна към мен:

— Това е измяна! Арестувай тези войници!

Но аз го блъснах настрана и бързо тръгнах към една от стаите, които гледаха към площада. Надникнах през процепа в капака на прозореца. Площадът бе пълен с войници и те съвсем не бяха пияни, както отпървом предполагах. Това действително беше бунт.

Пред двореца личната ми стража стоеше с извадени мечове и насочени копия, но тълпата явно нямаше намерение да ни нападне. Викаха името ми, искаха да се явя и ме уверяваха в своята вярност. Сетне сякаш по даден знак (кой може да каже как изведнъж започват такива неща? Сигурно Хермес е имал пръст в тая работа) ту една група, ту друга започна да вика:

— Августе! Августе! Юлиан Август!

След малко цялата тълпа поде същия вик.

Отдръпнах се от прозореца.