Читаем Юлиан полностью

Това беше първият и единствен път, когато й зададох въпрос направо, както един човек пита друг; защото действително исках да чуя отговора й.

— Сега, тази вечер ли? Не зная. Може да не е още време. Ти сам трябва да прецениш. Но това, което знам с положителност, е, че ти е писано да станеш римски император.

Погледите ни се срещнаха и всеки разглеждаше лицето на другия, сякаш му бе ново и непознато. Отговорих й със същата откровеност:

— И аз също зная това. Сънувах сънища. Имаше поличби.

— Тогава приеми! — каза тя с неочаквана енергия.

— Сега? Да извърша измяна? Срещу твоя брат?

— Моят брат и неговата жена убиха двете ни дена. Сега моята вярност… се прехвърли към братовчед ми, който ми е съпруг. — При думата „се прехвърли“ тя се усмихна, но големите й очи гледаха сериозно.

— Странно — рекох накрая. — Винаги съм смятал, че предпочиташ него пред мен.

— Така беше. Така беше. До последното ми гостуване в Рим. Знаеш ли, той се опита да ме задържи в Рим след смъртта на детето. Каза ми, че не е изключено да имаш неприятности в Галия.

— Но ти се върна.

— Върнах се.

— И остави любимата си вила?

— Това беше най-трудното за мен — каза тя и се усмихна. Сетне посочи с ръка към прозореца и града отвъд него. — А ето че неприятностите, които обещаваше той, са започнали. Скоро ще трябва да вземеш решение.

— Да — рекох аз и станах.

— Деценций беше при мен — каза тя неочаквано.

Сепнах се.

— Кога?

— Точно преди вечерята за твоите офицери. Искаше да знае дали бих желала да се върна в Рим. Каза ми, че галските легиони ще ме придружат до Медиоланум.

— Хитрец е той.

— Да. Казах му, че съм решила да остана. Беше разочарован. — Тя тихо се изсмя. — Разбира се, дори да исках да вървя, вече… не мога да пътувам.

— Недей говори така. Един ден ще отидем в Рим заедно.

— Това е най-голямото ми желание — каза тя. — Но побързай…

— Ще побързам, заклевам ти се — отвърнах аз.

Целунах я по челото, задържайки дъха си, за да не доловя мириса на смъртта. Внезапно тя се хвана за мен с все сила, сякаш бе обзета от силен пристъп на болка. Сетне ме пусна.

— Колко жалко, че бях толкова по-стара от тебе.

Не й отговорих. Мълчаливо стиснах ръцете й. После излязох от стаята.

Епископът беше в преддверието заедно с жените от нейната свита.

— По-добре е, не смяташ ли, цезарю?

— Да, смятам — отсякох аз, като се опитах да го отмина. Но владиката не беше се доизказал.

— Естествено много я тревожи тази тълпа отвън. Всички се безпокоим. Много страшно нещо. Ужасно нарушение на дисциплината. Надявам се, че цезарят ще разпръсне тълпата със строги думи.

— Цезарят ще направи каквото е длъжен да направи.

Отминах го и влязох в главната галерия. Прислужници се щураха насам-натам, сякаш тичаха по спешна работа. Стражите по вратите стояха по местата си, но дори и те бяха загубили обичайната си самоувереност. Всички погледи бяха насочени към мен, всички се питаха какво ще направя. На път към стаята, която гледа към площада, почти се сблъсках с Гауденций, който се спотайваше в тъмното. Драго ми стана, като видях, че е изплашен.

— Цезарю, трибунът Деценций те моли да го приемеш. Той е в стаята на съвета. Всички са там. Искат да знаят какво възнамеряваш да правиш. Напълно сме обкръжени. Никой не може да избяга…

— Кажи на трибуна, че отивам да си легна. С удоволствие ще го приема утре заран.

Тайният агент остана тъй изненадан от думите ми, че преди да може да се опомни, аз вече бях изминал половината от галерията и бях стигнал до моята стая. Пред вратата ми стоеше началникът на стражите. Казах му никой да не ме безпокои, освен ако дворецът не бъде нападнат. После влязох в стаята си и залостих вратата.

Това беше една дълга нощ. Четох. Молих се. Мислих. Никога преди това, нито по-късно в живота си не съм се колебал толкова много. Струваше ми се, че всичко става преждевременно; събитията ме тласкаха напред по-бързо, отколкото бях решил да вървя. От друга страна, можех ли да очаквам да се повтори такъв момент? Колцина са станали императори по волята на народа? Всички знаем за честолюбиви пълководци, които сами са си организирали „народни“ коронации; това почти никога не става без внушението на бъдещия узурпатор. Положителен съм, че Юлий Цезар е имал грижата да нареди на своя приятел да му предложи короната пред всички просто за да види как ще се възприеме това от народа. Сега същата тази корона ми се предлагаше, без да съм я поискал.

Заспах, без да бях взел решение. Сънувах и както често се случва, насън научих какво трябва да правя наяве. В съня си бях седнал на консулското си кресло. Бях съвсем сам и изведнъж пред мен се яви духът, пазител на държавата, облечен, както са го изобразявали по време на ранната република. Той ми заговори:

— Отдавна те наблюдавам, Юлиане. И отдавна искам да те издигна дори по-високо, отколкото си сега. Но колкото пъти съм опитвал, ти си ме отблъсвал… И трябва да те предупредя: ако отново ме върнеш, сега, когато толкова много хора ме подкрепят, ще те оставя какъвто си. Но помни едно: отида ли си и този път, никога вече няма да се върна.