Читаем Границата полностью

потъна в мрак. Фенерчетата на патрулиращите войници танцуваха насам-натам по

спящите бежанци, преживели безброй дни и нощи на извънземна война, и също като

оцелелите след всяка друга война някои от тях викаха и стенеха, и плачеха в

неспокойния си сън, докато Земята се въртеше напът към поредното утро.

* * *

Зората на бурния ден още не бе пукнала напълно, когато Итън усети алармите

му да се задействат. Тялото го засърбя и умът му подсказа „Събуди се и защити!“.

Пробуди се напълно почти мигновено и на границата да отвори очи му се стори, че си

спомня момче, което обича да се гушне в леглото и да спи до късно събота сутрин,

докато майка му го примами на закуска с гофрети и бекон.

Това момче почти бе изчезнало.

Дъждът все още се лееше върху покрива. Изтътна гръмотевица - истинска, не

плод на извънземни оръжия. Итън обаче знаеше, че извънземното присъствие е

съвсем наблизо и това усещане за тревога не бе породено от чернобрадия горгон,

Джеф Къшман или нисичкия плешивко. И други от спящите започваха да се

размърдват, но не разтревожени като момчето. Пазачът му седеше с кръстосани

крака на пода до стената, с облегната до себе си пушка. Беше буден или току-що

събуден - надали - или пък цяла нощ беше наблюдавал Итън и от време на време го

беше проверявал с фенерчето си, какъвто вероятно беше случаят.

Итън чу пукането на радиостанции и покрай спящите, напът към главния вход на

мола, се втурнаха неколцина войници. Несвойственото им поведение на свой ред

вдигна на крак още от лагеруващите и те взеха да събуждат членовете на семействата

си и приятелите. Един войник изтърча по разчистената от спални чували и палатки

пътека от другата страна на коридора - говореше по радиостанцията си твърде

неясно, но с извънредно напрегнат глас. Пазачът на Итън се изправи - изглежда се

разкъсваше между задачата си тук и копнежа си да отиде да провери какво става.

Включи собствената си радиостанция, която беше окачена на колана му.

- Крие, там ли си? Какво става?

И Дейв се пробуждаше. Разкопча спалния си чувал и се протегна толкова силно,

че ставите му изпукаха. След това осъзна, че има раздвижване и замаяно се огледа,

все още незадоволил напълно нуждата си от сън. Оливия също започна да се

размърдва.

- Какво има? - обърна се Дейв към Итън, който поклати глава.

Войникът изслуша приятеля си, а след това каза на момчето:

- Свалят ме от дежурство. Нещо става навън.

- Какво има? - попита Дейв, пресягайки се за шапката си. Косата му стърчеше

като бодли на таралеж.

- Не знам засега. Вие всички останете тук! - с тези думи войникът се отдалечи.

- Как ли пък не съм останал тук! - Дейв си надяна шапката и ботушите и се

изправи.

Имаше и други, заинтригувани от неизвестното и упътили се към изхода. Оливия

вече се измъкваше от спалния си чувал и Джей Ди се обади с дрезгав от съня глас:

- Какво не е наред? Какво става?

- Отивам да проверя.

Итън видя Къшман, Джак Горгона и плешивкото да се присъединяват към

тълпата, която ги подминаваше. Къшман го стрелна с поглед, сякаш да си отбележи

къде се намира, и след това продължи нататък. Момчето седеше, вгледано в

човешкия поток. Видя майки, стиснали деца; тийнейджъри - така натоварени, че се

бяха състарили преждевременно далеч отвъд годините си; мъже, навярно изгубили

целите си семейства; оръфани и отслабнали от глад и мъка жени; старци, които се

бореха за живот. Възрастен господин помагаше на старица с проходилка, а около тях

се суетеше младеж на около шестнадесет години. Появи се мъж с дълга сива коса и

брада, приличащ на страдащ светец. Преждевременно състарила се дама, която

сигурно беше в началото на трийсетте, водеше за ръчица малко момиченце и

притискаше бебе към гърдите си. Чернокож с превръзка, покриваща половината му

лице, се олюля покрай седящите, за ръка го дърпаше слаб младеж, който го

подканваше напред с тих, търпелив глас.

„Бежанци“ - помисли си Итън. Какво ли подклаждаше волята им за живот за още

ден или час, или минута? Защо не бяха напуснали вече тази земя със собствени сили,

както бяха сторили мнозина в „Пантър Ридж“? Вяра в какво ги караше да се борят,

колкото и мъчителна да беше борбата? Мнозина се бяха предали, сблъсквайки се с

пълна безнадеждност по тяхно мнение, но мнозина бяха останали, вкопчени в

някаква доза надежда, колкото и фантастична да изглеждаше.

Той уважаваше всички тези хора. Тези човеци, които не се отказваха от борбата и

в най- тъмния от всички часове. Те искаха да живеят и се стремяха да изкопчат поне

някакви останки от живот от вихрещата се битка на древни врагове. Заслужаваха

шанса да продължат напред без сенките на мъглявите и горгоните да ги смазват, каза

си Итън. Бяха преживели много и ужасни страдания, те и човечеството по света, а