Читаем Границата полностью

„Току-що взривих един горгон - каза си. - С мисъл. Понеже пожелах.“

И си спомни за Джон Дъглас - в болницата, седнал в креслото, и въпроса му:

„ Какво точно си ти, понеже не смятам, че си човек“.

- Човек съм - каза момчето, без да се обръща конкретно към някого, понеже

Оливия се вслушваше само в далечните писъци н викове за помощ, и осъзна, че тя е

стигнала до края напътя си като предводител на тази тъжна крепост. С повече

твърдост повтори. - Човек съм. Определено.

Но въпреки това знаеше каква е истината.

Никое човешко същество не би могло да предизвика земетръс само с голо

желание. Не би могло да унищожи кошмарна твар така, както току-що беше сторил,

със силата на желанието си.

Итън се разплака беззвучно. Беше загубен, макар че същевременно водеше

Оливия напред. Беше загубен и все някак... по някакъв начин...

Трябваше да открие кой е и какво точно представлява - и да не се отказва дори да

умре.

ДВЕ

МРАВЕШКАТА ФЕРМА

ЕДИНАДЕСЕТ

Макар че спяха в различни легла, Реджина знаеше кога мъжът и е станал. И без

да поглежда часовника, знаеше и защо. Чу го да си поема дълъг, треперлив дъх, с

което предаваше огромен подтекст. Продължи да стиска очи, защото не искаше да го

поглежда, не желаеше и той да узнае, че е будна. Мразеше го. Да се оправя сам!

11

Мъжът, известен като Джеферсън Джерико , влезе в банята и затвори вратата,

преди да светне лампата. Съпругата му остана неподвижна в леглото. Най-много да

беше стиснала очи една идея по-здраво.

Припомни си онази априлска сутрин преди две години, когато реши, че повече

не е в състояние да понася съвместния им живот -нито минута повече. Джеферсън се

12

беше настанил на моравата в синьото си кресло тип „Адирондак“ , под големия дъб с

чашата си с кафе, на която беше написано „БОГ Е ИГРАЧ НА ЕДРО“. Той обичаше

кафето си без мляко, с половин лъжичка захар. Сядаше винаги на едно и също място,

там, където сенките охлаждаха тенесийската ливада. Конете танцуваха за него зад

оградата си. Реджина го гледаше как изпъва крака и се хили срещу слънцето и си

помисли: „Не мога да понасям всичко това нито минута повече, нито секунда“.

Така че се прибра от верандата, която опасваше голямата къща в стил английско

имение, отиде до кабинета му и отвори чекмеджето, където Джеферсън държеше

своя „Смит и Уесън“.

Беше го гледала при стрелба по мишени и знаеше къде се намира предпазителят

и как да зареди оръжието. Беше родена във ферма и по трудния начин се добра до

богатствата, които сега я измъчваха, и Христос й беше свидетел, че би могла да

стреля с пистолет, ако й се наложи.

А точно сега Реджина беше преценила, че се налага.

Със заредения и готов за стрелба пистолет в ръка и с жълтата копринена

нощница, развяваща се около нея в лекия утринен бриз, Реджина слезе от верандата

и извървя застланата с камъни пътека, която водеше покрай декоративния кладенец

и беседката. Смътно си спомняше, че е трети април и има да прибира дрехи от

химическото, обаче майната им.

Днес щеше да е денят, в който ще убие пастора.

Лъжеца. Мръсника. Онзи, дето така извърта истината, че да те накара да почнеш

да смяташ за лъжец себе си, и да вярваш, че очите и ушите ти са само повредени

инструменти. Реджина мразеше начина, по който Джеферсън се усмихва, по който

печели всичко, мразеше късмета и красотата му и вечно протегнатата му ръка, готова

да превърне някоя заблудена девойка в по-добра християнка. И ако тя беше

достатъчно хубава и се поддаваше достатъчно добре на лъжите му, той можеше да й

даде възможност да надзърне в Рая, но тя непременно трябваше да е „играч на едро“

- също като него. Трябваше да стане „мечтателка“ и „смелчага“-всички онези

натрапчиви празни слова, имена и фрази, предназначени да накарат хората да се

чувстват много важни, така че да бъдат контролирани в пъти по-лесно.

„Проповеднико... - помисли си Реджина и осъзна, че може би се е побъркала, а

може и да е още пияна от бърбъна, който си беше пийнала снощи. - Мой верен

съпруже и любовнико, спътниче и нощни демоне... Време е да ти сваля шибаната

усмивчица от устата!“

Но тя бе преди всичко разочарована и съсипана и не можеше да продължи да я

кара по този начин - да позволи на съпруга си да живее и ден повече. Май щеше да е

най-добре

да

си

отидат

заедно.

Май

най-ужасно

от

всички

беше

шестнадесетгодишното момиче, онова с проблема с наркотиците, което се самоуби

накрая. Онова с петносаното от сълзи листче от тефтерче, което Реджина намери,

докато стягаше костюмите на мъжа си за химическото. Дали той беше пожелал тя да

го намери? Дали го беше сложил във вътрешния си джоб, така че съпругата му да го

открие и да осъзнае колко малко значи за него, и че е най-добре да си затваря устата,