Читаем Границата полностью

иначе всичките тези богатства от Играта на едро ще се превърнат в дим и пепел? И да

открие, че Джеферсън е ограбвал момичетата и жените - същите, които идваха при

него обременени и смазани от живота, просещи помощта му? Онези от програмата за

наркоманки, неженените майки и пребиваните девойчета с насинени очи и кървящи

сърца, които се нуждаеха от любов?

Реджина познаваше сума момичета, които имаха проблеми с бащите си и винаги

търсеха любов, все едно откъде ще им дойде. Бяха изгладнели за нея и имаха нужда

да ги изпълва докрай. Знаеше, понеже беше една от тях. И ето ти го на, ухилен рано

заран и настанен да съзерцава разкошния пейзаж от креслото си на моравата, седи о-

тъй-прекрасният и о-толкова-светият, и о-шибано-покровителстващият Джеферсън

Джерико, чиято крепост беше напът да падне, понеже неговата фермерска женичка -

вече пораснала и в края на трийсетте, яздена здравата и копняла за още -внезапно бе

прегърнала религията.

О, крепостните стени на Йерихон бяха заразени. Бяха мръсни и грозни,

нашарени с пукнатини и пълни със зловещи пълзящи твари.

Един куршум щеше да оправи всичко. След това Реджина щеше да се върне в

къщата, да седне зад бюрото в кабинета и да опише подробно защо е постъпила така,

както и всичките онези мръсни факти, които съдържаше заключението от

разследването на детективската агенция, а на края щеше да напише и истинското

име на Джеферсън, та светът да узнае как греховете на Леон Къшман са го докарали

до количката в моргата.

Реджина прекоси боса моравата с изумруден декоративен троскот и безшумно

застана зад гърба на мъжа си. Съзря пейзажа, който гледаше и той - под хълма с

къщата на Джерико и отвъд пасището, където се забавляваха конете, се простираше

градчето. Неговият град, онзи, който бе видял в мечтите си и бе построил. Къпеше се

в утринните лъчи на слънцето и покритите му с мед покриви сияеха като небесното

злато. Градът беше наречен – съвсем логично от гледната точка на жена, която се

13

канеше да премахне човек - Ню Идън . Беше построен да напомня американско

градче от петдесетте, макар че надали някой вече помнеше как точно трябва да

изглежда то: всъщност идеше реч за фантазия, за определено състояние на духа.

Къщите бяха вдигнати в няколко различни стила и боядисани в успокояващи

цветове. Имаха си малки, но скъпи дворчета и бяха наредени на улици, които се

разклоняваха радиално от централната, най-голямата и най-пищна сграда - Църквата

на играчите на едро. Отвисоко на Реджина й се струваше, че сградата е направена не

от млечнобял камък, а от белезникав восък и за нея и цената й не беше повече от на

локва слуз.

Ню Идън се гушеше сред полегатите хълмове и ливади на трийсет и шест мили

от Нешвил, Тенеси. От време на време някой певец, лапнал голяма сума, за да

прегърне доктрината на Играчите на едро, пристигаше в градчето за концерт на също

толкова голяма сцена. Това обикновено привличаше и част от феновете му. Списъкът

с желаещи да се заселят в Ню Идън беше по-дълъг от селски път. Имаше дори

списък с чакащи да бъдат наети за черноработници по поддръжката и в

охранителните отряди. Видно беше, че всички напъваха да влязат през кованите

порти.

„Днес - помисли си Реджина - ще се отвори особено елитно свободно място.“

Тя понечи да заговори - да каже нещо от рода на „Алчно копеле такова“ или

„Знам всичко“, или „Няма да допусна да продължаваш с тази гавра“, но реши да

остави разговорите на пистолета. Веднага щом изстрелът се разнесеше долу,

момчетата от охраната щяха да препуснат по дългата извита алея в своите златни

14

колесници „Сегуей“ . Реджина нямаше да разполага с кой знае колко време да

напише писмото си и да сложи края на битието си. Време беше. Време, време... даже

му беше минало времето.

Тя се прицели в темето на Леон Къшман- право в гъстата, хермелиново кестенява

коса, и плавно започна да обира спусъка. Сърцето й препускаше устремно. Зачуди се

дали да не прикрие лице с другата си длан, понеже не искаше мозъкът да я опръска.

Отказа се от идеята - за да удържи пистолета стабилен, се нуждаеше и от двете си

ръце.

Направи го, каза си.

Да.

Сега.

Но точно когато Реджина Джерико, по баща Клантън, започна да влага известно

усилие в натиска на спусъка, небето се взриви.

Шумотевицата не бе предизвикана от достолепния глас на Господ, обадил се, за

да спаси живота на Джеферсън Джерико. Приличаше по-скоро на разцепващия

главата тътен на хиляда демонични гърла, крещящи едновременно на злостни и

непознати езици - експлозия в зенита на Вавилонската кула в Ада - и после затихна

до басовото, мрачно мърморене на луд в мазе, който бърбори нечленоразделно.

Джеферсън беше паднал от креслото си. То цялото се беше преобърнало. Шумът

беше принудил Реджина да се обърне трескаво - навреме, за да види чутовен червен