Читаем Границата полностью

Лесно беше да си представиш как учителите и директорът са се мъчили да въведат

ред; училищното радио припуква, родителите нахлуват из коридорите в търсене на

децата си, а междувременно по новинарските емисии показват как по цял свят

горгонските кораби унищожават градове. Сега тук витаеха само призраци, каза си

Оливия. Призраците на един предишен живот - не само призраци на американската

мечта, но и мечтата за семейството на Човечеството.

- Добре ли си? - попита Дейв.

Тя кимна:

-Да.

Наясно, че това не е вярно, той продължи:

- Няма да се задържим много дълго.

Оливия не коментира.

Продължаваха да напредват в жълтеникавия здрач. На изкривения под лежеше

9

позеленял тромпет. „Гедеон е напуснал сградата“ - каза си Оливия 9. За малко да се

разсмее, но в тази руина бяха запечатани твърде много тъга и твърде много изгубени

и изпарени очаквания и обещания. Не смееше да си мисли какво ли е сполетяло

повечето ученици, родители и учители. Нищо чудно част от тях да вилнееха със

сиваците... ако не във Форт Колинс, то някъде другаде.

Дейв я върна в реалността:

- Това ще да е, как мислиш?

Беше спрял в коридора точно пред нея. Срещу редиците шкафчета имаше врата с

надпис БИБЛИОТЕКА и напукано междинно стъкло.

- Да хвърлим едно око - предложи Дейв, но преди да отвори вратата, извади своя

„.357 Магнум“ от кобура на кръста и свали предпазителя.

Оливия го последва в библиотеката и остави вратата отворена.

Вътре цареше пълен хаос. Същинска катастрофа. Експлозия бе избила

прозорците, отворила бе път за нашествието на дъжда и вятъра и с времето те бяха

съборили всички стелажи. Книгите бяха разпилени по пода и просмукани с вода. На

ивици по стената и пода растеше жълто-зелен мухъл, за който и двамата посетители

знаеха, че не бива да се пипа. Във въздуха се носеше неприятно сладникава миризма

- отвратителна миризма на разложението. Част от тавана беше паднал и от него

висяха жици и тръби. Книгите на пода бяха слепени от влагата и мухъла.

Двамата мълчаливо оглеждаха помещението.

- Пфу - заяви накрая Дейв. Намръщи се и му се прииска да имаше подръка

цигара. - Предполагам, че никое от копелетата не обича да чете, а?

Това вече разби защитата на Оливия. Тя се разсмя, чисто и от сърце, и на Дейв

смехът й му се понрави. Усмихна се сковано и за кратко и сви рамене. Тук

осветлението не го биваше. Не му харесваше идеята да клекне на колене в тази

гадост и странния мухъл и да рови за пътни карти. Библиотеката изглеждаше така,

сякаш някой я е преровил от край до край и няколко пъти я е разтръскал. Каза си, че

му трябва лопата, за да разкопае всичко по пода... или поне гумени ръкавици. Наруга

се, че не се е сетил да вземе. Но така и така бяха тук, откъде да започне?

Хубав въпрос.

Започна с опит да премести с крак няколко книги и дори успя да мръдне горния

пласт, но отдолу страниците се бяха подули и бяха залепнали за пода. Някои от

книгите бяха споени в плътна каша и нямаше начин да се отгатне какво са

представлявали. Дейв не видя нито една, която да съдържа карти или пътни атласи, и

се запита дали изобщо ще ги познае, ако ги види в тази мокра купчина.

- Това ще свърши ли работа? - Оливия стъпи върху оръфан глобус, търкулнат на

пода.

- Съмнявам се. Надали... - Дейв и сам долови колебливата нотка в гласа си. -Дори

ако намерим карти, нямам представа какво точно търсим. Христе... въобще не си го

представях така... - той срита встрани няколко разложени книги. - Голям съм глупак,

така излиза.

- Не си глупак - възрази Оливия. - Просто си обнадежден.

- Да. Само че в последно време и това може да се брои за глупост.

Оливия започна да мести с върха на ботуша си парчета и мокри корици от книги.

„Дотук с величието на идеите и интелекта на хората“ - помисли си. Разкри

10

подвързано в синьо томче за братята Харди и това почти я пречупи отново. „Трябва

да си силна“ - каза си. Лесен за даване съвет, но труден за изпълнение. Тя отбеляза:

- Познавам те от доста време и знам, че си човек, който не вярва в... да го наречем

чудеса. Но заради хлапето си си променил мнението, така ли? Дейв, ако това място

изобщо съществува, може да е навсякъде. А и защо? Какво му подсказва да отиде

там?

Дейв продължи да рови из влажната каша. Нямаше друго оправдание, освен да

промърмори:

- Той е странно хлапе.

- Да. И аз го знам. Но понякога... нали знаеш... сънищата са си просто сънища.

Имала съм една камара кошмари. Ти също, убедена съм.

- Да - отвърна Дейв. Погледна към Оливия, озарена от мрачната жълта светлина.

- Знам, че е лудост. Знам, че е лудост и идването ни тук, и това търсене също. Но

пък... и ти знаеш, че Итън е прав. Джей Ди също го знае. Не можем да се крепим още

дълго. Ще се наложи да се преместим, да намерим някакво друго място, ако искаме

да останем живи.

- И смяташ, че Бялото имение е място, което ни трябва?