Читаем Границата полностью

простена тихичко, все едно със стиснати зъби пищеше в дъното на душата си и този

звук почти я накара да извади мобилния си и да викне линейка, понеже никога, ама

никога не беше виждала мъжа си такъв.

Отмина още една дълга и ужасна минута, през която Дейв пушеше в мълчание и

Черил не посмя да се обади.

Водещият от CNN започна да говори с някакъв специалист по недвижимите

имоти за процентите на ипотеките и подобни щуротии и какво щяло да се случи, ако

едно или друго се промени и как ще се справят хората.

- Не знам какво се очаква да чакаме - сподели Черил.

Дейв потри челото си с длан. Връщаха му се откъслечни спомени и образи -

досущ голям, разбъркан пъзел в главата му - и някои части се наместваха незабавно,

но други не искаха да паснат. Гадеше му се, понеже стомахът му се преобръщаше, но

се боеше да изостави телевизора.

Тази част от новините свърши и водещият се захвана с антиправителствените

протести в Банкок, започнали миналата седмица и досега довели до трима загинали

и дванадесет ранени в сблъсъци на протестиращите с полицията. На екрана се показа

младеж със зализана назад коса и с очила с вид на аксесоар: беше нощ, зад него

светеха само няколко лампи. Дейв не знаеше с колко часа е напред Тайланд спрямо

Колорадо, но прецени, че там вече е на практика утре.

Младежът получи дежурния въпрос: „Каква е ситуацията там тази вечер,

Крейг?“.

Крейг започна да говори в микрофона си, но после спря; беше пребледнял като

мъртвец и очите му иззад очилата изглеждаха едновременно замаяни и ужасени.

Вдигна поглед към небето и след това отново се обърна към камерата, но внезапно се

чу тътен от два-три припокриващи се свръхзвукови удара и Крейг вдигна ръка, като

че да закрие лице от ужасната гледка.

- О, Исусе, Исусе! - Изплака той, кажи-речи избухна в ридания и изпадна

странешком от екрана, понеже камерата се отклони от него, за да огледа небето.

В началото не се виждаше нищо, освен мрак. Камерата се люлееше напред-назад,

достатъчно силно да докара на всички зрители морска болест. Намери нахапаната

луна и, както изглеждаше, светлините на преминаващ самолет.

- Очевидно си имаме ситуацийка - каза водещият от студиото със задавен, но

премерен и спокоен глас и с тон, какъвто сигурно всички в телевизиите са длъжни да

усвоят, за да успокояват страховете на зрителите си. - Има развитие. Може би чухме

бомбен взрив. Крейг, там ли си? Крейг?

Камерата подскачаше насам-натам, превръщайки светлините на нощния град в

размазани ярки панделки. Показа тайландци по улиците, някои събрани на групички

да си говорят, други кръжащи наоколо, сякаш току-що се бяха пробудили от лош

сън. Мъж, надянал домашен халат, профуча покрай камерата с викове и писъци,

вдигнал ръце във въздуха.

Крейг се върна пред обектива.

- Джим? - Заекна той. Говореше с британски акцент. Кичур черна коса се беше

освободил и висеше над едното му око. Джим, чуваш ли ме?

- Чуваме те, давай.

- Това е лудост - заяви Черил.

Дейв отново си дръпна здравата от цигарата.

- Те не дойдоха! - задавено заяви Крейг. - Джим, те не дойдоха!

- Извинявай, не те разбрах! Какво каза?

- Не дойдоха! - повтори Крейг и сега вече наистина се разплака. - О, Христе...

Исусе! Не дойдоха... когато предишния път се появиха, аз стоях точно тук... точно тук,

на същото място. И сега чух тътена, но тях ги нямаше!

„Итън! - Помисли си Дейв. - Миротворецът. Извънземният склад за време в

лабораторията на С4. Проработил е. А той каза, че ще спре горгоните да не преминат

и ако те не дойдат, няма да се появят и мъглявите.“

- Джим, не си ли спомняш? - примоли се Крейг. Зад него по улицата се стрелна

кола, чийто шофьор дивашки свиреше с клаксона.

Екранът почерня.

Остана така може би шест секунди.

След това Джим, говорителят от CNN, се появи отново, потънал в разговор с

невидим събеседник от дясната си страна, но нямаше звук. Той сви рамене и разпери

ръце, сякаш казваше: „Аз нямам и грам шибана идея какво му става на Крейг“, а

после каналът включи реклама за „СейфЛайт - ремонт на автомобилни стъкла“.

Дейв погледна към жена си през мъглата от цигарен дим. Малката бръчка между

очите й му се стори дълбока цяла миля. Тъкмо щеше да я попита дали си спомня

нещо, но разбира се, тя не помнеше, понеже, ако помнеше, щеше да знае, че времето

се е върнало назад, даден им е втори шанс и горгоните няма да се появят. Може би те

се опитваха да преминат и това беше причината за шумовете над Банкок, само че се

удряха в защитната мрежа, създадена от миротвореца. Дейв си погледна часовника.

Беше 10:17. Те нямаше да дойдат, защото по това време сутринта на онзи трети април

Черил щеше да стои тук и да гледа първите аматьорски записи на излюпващите се от

взривовете горгонски кораби и после беше казала: „Мили Боже, трябва да приберем

момчетата!“.

Мобилният на Черил звънна.

- Звънят от училището! - каза тя и вдигна.

Дейв превключи на „Фокс Нюз“.