Читаем Границата полностью

- Не се и съмнявам - съгласи се Джей Ди. - Слушай... може да се прибера по-рано.

Искаш ли да спра в „Хол Фуудс“ да купя малко паста?

Дебора каза, че това ще е страхотно и щяла да се обади на Сиси да се опита да я

успокои.

- Чудесна идея - каза й той. - И й кажи, ако пуши трева, да я спре и нея.

След това съобщи на жена си, че я обича и затвори телефона все още имаше

ужасно много бумаги за оправяне.

* * *

Когато неземният тътен прозвуча в небето почти над главата й, Реджина

Джерико изтърва пистолета в тревата и вдигна глава.

Там нямаше нищо. Само небе, по което полека плуваха няколко облачета.

Джеферсън седеше на синьото си дървено кресло с изглед към пасищата и

царството му в Ню Идън. Сянката на големия дъб потрепваше под полъха на вятъра.

Пасторът погледна към пистолета и след това се вгледа в лицето на Реджина, а тя си

каза, че в погледа му нещо се е променило... нещо... но не знаеше какво точно, пък и

си мислеше, че никога не е познавала изцяло този мъж. Зачуди се дали да не посегне

към пистолета и да довърши плана си. Все пак не Божият глас беше спасил

Джеферсън Джерико от разплата за греховете му - просто военен самолет

преминаваше звуковата бариера.

Джеферсън тихо се обади:

- Не захвърляй живота си, Реджина!

Тя спря с ръка, протегната да вземе пистолета. Но след това се изправи, понеже

той беше прав.

- Ще те съсипя - изсъска. - Ще се обадя на всички адвокати в Нешвил, ще взема

свидетелски показания от детектива, ще те разкъсам на парчета. Няма да допусна да

нараниш никого повече, Джеферсън. Ти си свършен. Чуваш ли ме? Свършен си!

Той й отвърна с едва- едва доловима усмивка:

- Щом си рекла.

- Сериозно говоря! Ще ида да се обадя тук-там и няма да можеш да ме спреш по

никакъв начин, копеле такова! Знам къде са заровени всичките ти скелети!

- Да, така е - съгласи се той.

Тя се наведе да вдигне все пак пистолета, за да го отнесе обратно в бюрото в

кабинета му, понеже осъзна, че да го убие по този начин, значеше същинско

самоубийство за нея самата, а имаше и други методи да го унищожи.

- Може да оставиш пистолета, където си е - посъветва я Джеферсън.

- Ще съжаляваш жестоко! - обеща Реджина. - Ще съжалиш, че изобщо си се

раждал!

Без да го поглежда повече и да цапа погледа си с мръсното му присъствие, тя се

извърна и извървя пътеката към английското имение на мечтите му в земята на

кривите му дъги и когато взе телефона си в коридора, чу тихо пукане, което вероятно

беше - нямаше какво друго да е - гръм на ауспух в кола долу в Ню Идън, където

слънцето превръщаше облицованите с мед покриви в райско злато и Църквата на

играчите на едро, сякаш бе направена от бял восък на ръба на стопяването.

* * *

- Кевин Астин! - повика го мистър Новотни. - Твой ред е!

Момчето се надигна иззад бюрото си. Сърцето му тупкаше силно. Притесняваше

се въпреки многото положен труд и щателната подготовка. Взе модела на „Видимият

човек“ и го занесе пред класа.

Бъбреци, стомах. Дебело черво, тънко черво, панкреас. Черен дроб, далак, бели

дробове. Мозък, сърце.

Хрумна му, че на макета, колкото и старателно да го бе изработил, му липсва

нещо много съществено и то е ужасно важна част от човешкото същество, но нямаше

как да бъде показана в час по естествени науки, понеже нямаше веществено

отражение, не можеше да бъде премерена или претеглена... но въпреки това без тази

съставка Човекът всъщност представляваше празна черупка.

Това невеществено нещо се наричаше „душа“. Когато някой от вътрешните

органи пострадаше и животът се окажеше в опасност, намесваше се именно силата

на душата, за да подкрепи съществуването на плътта. Тя беше жизнената сила, която

казваше, че човек или трябва да отстъпи, да се предаде и да умре, или ще има волята

да преживее още един ден... и още един... и още.

По неизвестна причина напоследък все тази мисъл се въртеше в главата на

Кевин. Беше размишлявал за душата и как някои хора се огъват пред трудностите, а

други се надигат, прашни и окървавени, и продължават напред, все едно на каква

цена. Майка му например - след много тежкия развод. „Видимият човек“ може да

беше в състояние да демонстрира всички чудеса на човешкото тяло, цялото

великолепие на свръзки и сглобки, но не можеше да разкрие от какво е направен

героят, който ден след ден се бори в праведната битка и никога не се предава.

Кевин тъкмо говореше за мозъка - седалището на разума- когато вратата се

отвори и в стаята надникна мисис Бергсън. Изглеждаше изплашена, което незабавно

изправи момчето и целия клас на нокти.

- Случва се нещо - каза тя на мистър Новотни. - По всички новини го дават,

навсякъде. Нещо се случва!

- Какво точно?

- Странни звуци в небесата - обясни тя. - Свръхзвукови удари. Стотици са,