Читаем Границата полностью

са намерили сиви петна по телата си, преди да започне агонията, променила плътта и

личността им? Надяваше се, че никой няма да е запазил спомени отвъд този миг.

Надяваше се, че висшата сила ще прояви поне толкова добросърдечие.

Сигурен беше, че с времето ще разбере.

Време.

Точно за това се беше примолила Хана в лазарета в Бялото имение.

Повече време.

- Нека те прегърна за миг!

Дейв пристъпи напред и притисна Черил в обятията си, искаше му се да я стиска

толкова силно, че тя направо да се слее с него, да се споят сърце в сърце и душа в

душа, така че никога повече да не се разделят дори и за миг. Щеше да прегърне и

момчетата по същия начин, да пътуват и да се забавляват - да правят разни неща,

които са искали и са отлагали, понеже какъв е смисъла да получиш втора

възможност, ако не я използваш? Щеше да си поговори едно хубаво с Майк и да

увери хлапето, че онези твари няма да се върнат никога и че това е последното

обещание на едно особено специално Звездно хлапе.

- Ужасно те обичам! - каза Дейв на Черил и очите му се изпълниха със сълзи, но

не допусна тя да ги види - това щеше да я хвърли в паника. Успя да избърше очи в

ръкава на сакото си, след това целуна жена си по бузата, по челото и по устните,

усещаше тялото й топло и живо, но беше време... време... време да отиде да прибере

сина си.

Докато вървяха от къщата към пикапа - ръка за ръка - Дейв чу звъна на далечна

църковна камбана. Разнасяше се в ясния, чист въздух.

„И още някой си спомня“ - помисли си той. Онези, които знаеха, щяха да

разкажат на света - всеки по свой начин. Звънът не призоваваше за погребение, нито

оповестяваше мъка или загуба, или отказ. Беше звукът на новото начало.

Също както беше казал Итън, помисли си Дейв, докато Черил се настаняваше зад

волана, а той се качваше от страната на пътника - предстоеше им интересно и пълно

с предизвикателства бъдеще.

Нямаше да го пропусне за нищо на света.

* * *

В десет сутринта Оливия и Винсент Куинтеро бяха излезли на езда в ранчото.

Утре вечер трябваше да присъстват на вечеря с група приятели, с които се събираха

всеки няколко Месеца. Щеше да бъде в „Дъ мелтинг пот“ на „Ист Маунтийн авеню“.

Оливия и Винсент обсъждаха плановете си за круиз по гръцките острови през есента,

понеже и двамата винаги бяха искали да видят синьото Егейско море и родните

места на героите.

Спряха за малко и поседяха под дърветата, които всеки момент щяха да цъфнат.

Светът отново се пробуждаше след, както изглеждаше, особено дълга зима. Имаха

толкова прекрасни очаквания. Тази вечер например се канеха да запалят

33

чиминеята и да гледат изгрева на звездите, да пийнат по чаша вино и просто да си

говорят за живота така, както правят влюбените съпрузи, които са и наистина добри

приятели.

Простите удоволствия обикновено са най-доброто. И Оливия, и Виктор

разбираха, че времето е дар, който трябва да бъде ценен. И ако някога се усъмняха в

това, винаги можеха да получат точен отговор от „Магическата осмица“.

* * *

В десет и единадесет минути Джон Дъглас се занимаваше с бумащина в кабинета

си - наваксваше със застрахователните формуляри - когато една от сестрите почука

на вратата и надникна вътре. Попита:

- Имате ли нужда от кафе?

- Не, благодаря. Добре съм. Просто имам толкова работа... О, ще ми направиш ли

голяма услуга да се обадиш на Дебора от мое име? Попитай я дали иска да спра в

„Хол Фуудс“ и да взема малко паста... не, забрави... сам ще й се обадя само след

няколко минути.

- Добре - сестрата се намръщи и Джей Ди разбра, че нещо не е наред.

- Какво има, Софи?

- Ами... странна работа. Дават го по телевизията, по всички канали. Казват, че

хората чували навсякъде свръхзвукови удари. По целия свят, така, де. Само тътен и

това е всичко.

- Хм - въздъхна Джей Ди. - За пръв път чувам подобно нещо!

- Знам, наистина е странно. Хората направо откачат.

- Може да е някакъв метеор, който се е взривил в атмосферата, предполагам. Но

не би се чувало навсякъде по света, нали? Нямам представа, аз съм просто един стар

доктор.

- Искате ли да дойдете да погледнете? Пускат записи, снимани от хората, чува се

и звукът.

Джей Ди погледна към омразната купчина формуляри. Можеше да използва

случката като оправдание да стане и да се махне от бюрото. Но... не.

- По-добре да си довърша задачите. Може би после, благодаря ти.

Не бяха минали и няколко минути от излизането на Софи и телефонът звънна.

Беше Дебора, звънеше му от къщи. Малката й сестра в Сан Франциско току-що се

обадила с най-странната история, която някога беше чувала в живота си, щуротия за

космически кораби и извънземни, които водели някаква си война, и... определено си

беше шантаво. Дебора каза, че според нея двата експеримента на Сиси с ЛСД- то в

„Бъркли“ сигурно почваха да си личат точно сега, след всичките изминали години.