Читаем Границата полностью

Дъгас бе отстранил съсипаното око, преди да развие инфекция. Белегът започваше

точно под орбитата и продължаваше нагоре кажи- речи до веждата.

- Улучило ме е парче стъкло, така каза докторът. Не го помня. Помня само

пожара и как избухват къщите по „Уествю авеню“. Беше нощ и се водеше въздушна

престрелка. Бях нарязана доста зле и на други места - например по лицето - но

повечето белези са скрити под дрехите ми. Част от косата ми била изгоряла, както ми

казаха, но тя порасна отново. Предполагам, че съм изкарала късмет, нали? Да не съм

изгорена цялата.

- Аха - съгласи се Итън.

Ники пусна отново превръзката на мястото й. Малката звезда от камъчета

заблестя.

- В самото начало в комплекса идваха хора с наистина лоши изгаряния. Не

оцеляваха много дълго. Дойде семейство с две малки момченца близначета - и двете

бяха много зле обгорени по ръцете и краката. Едното умря за ден, а другото почти

точно дванадесет часа по-късно. Чух Оливия и д-р Дъглас да го обсъждат. Стана така,

все едно... когато единият близнак умре, другият вече не иска да живее. Майката и

бащата също не оцеляха особено дълго. Много хора се самоубиха. Аз също почти

успях, но Оливия ме спря. Два пъти.

- Радвам се, че го е сторила - каза Итън.

- Хм - изсумтя Ники и с това възклицание му подсказа, че не е сигурна дали

самата тя се радва, или не. - Оливия ми донесе тези скъпоценни камъчета за

превръзката. Знаеш ли от кого бяха? От майката на онези близначета. Тя откъде ги е

взела, нямам представа. Сигурно от „Долар Дженерал“. Просто е взела пакет с нещо,

което е сметнала за красиво. Хората правят щури работи, когато се налага да се

вкопчат в нещо, така мисля.

Итън кимна. Истина си беше и имаше ли какво повече да се добави? Знаеше от

какво се нуждае Ники - от слушател, така че я изчака да продължи, без да разчита

сцените от историята й, преди тя да успее да ги разкаже.

- Сестра ми се казваше Нина - добави Ники. - Беше по-голяма с една година. Уха,

само как можеше да язди! Е, и двете яздехме... но тя беше много по-добра от мен.

Беше първокурсничка в гимназията. Канеше се да ходи в Колорадския щатски

университет и да се забавлява до припадък, така твърдеше. Но всъщност искаше да

стане ветеринарка и да работи с коне. Може би щеше да успее - беше добра в

математиката, химията и тъй нататък. Двойкаджийката вкъщи бях аз, понеже

специализирах забавления... - Ники за момент се взря в пространството и Итън я

остави да се зарее.

- Понякога - продължи момичето - виждам сестра си насън. Винаги е хубава,

усмихната и щастлива... а не цялата изгорена и ранена и казва: „Ники- тик, ще се

измъкнеш от тази каша! Ти не си от хората, които се отказват, така че разкажи на

Оливия за онези сънотворни, които намери, след като починаха мистър и мисис

Естевес. И й кажи за ножа с назъбеното острие, дето е в най- долното чекмедже в

скрина ти, под червеното одеяло“. А аз отговарям: „Спри да ме командваш, винаги си

обичала да го правиш, и кой те е направил моя шефка?“. Само че тя просто се

усмихва с широка шефска усмивка и отговаря: „Я се стегни, ти си последната от

семейството ни... Семейство Стануик от „Уествю авеню“ №1733. И татко винаги е

казвал, че не отглежда слабаци“. Така че, казва тя, намери своя път. А аз дори не

знаех какво има предвид. До днес...

Итън запази мълчание - не си позволи да надникне в мислите й, но беше добил

представа за какво му говори Ники.

- Ако човек няма надежда - продължи тя, - тогава умира. Първо отвътре. А ако не

намери начин, свършен е... - шоколадово кафявото й око се спря върху него. - Не

искам да остана тук и да чакам смъртта, Итън. Ако ще умирам, искам да се случи,

докато се опитвам да намеря пътя си. Знам, че трябва да се добереш до тази планина

в Юта. Знам, че е важно! - тя се поспря, може би подготвяйки се той да й откаже

правото да тръгне по този път.- Ще ми позволиш ли да дойда с вас?

Той не се поколеба. Отвърна:

- Искам да дойдеш с нас.

- Така ли? Наистина? - възкликна трескаво Ники. - Знам, че не е безопасно, но...

- Никъде не е безопасно - напомни й Итън. - Докато войната продължава, на

света няма безопасно място.

Тя кимна.

- Знаеш ли какво има при онзи връх?

- Не. И не смятам, че ще узная, преди да се доберем дотам и то да ни се разкрие.

Да ни се разкрие? Итън осъзна, че и мисленето му се променя, също и начинът на

говорене... Сега нито мислите, нито говорът му принадлежаха на човешкото момче...

Звучеше различно и извънземното в него надделяваше все повече и повече.

- Може да стана наистина различен, и то скоро - каза на Ники и й се усмихна

лекичко. - Не че вече не съм. Но не след дълго ще спра да бъда Итън Гейнс. Тази част