Читаем Границата полностью

- Сторихме каквото можахме. Итън, грижи се за тези хора, ако можеш!

- Непременно, сър - отвърна момчето. Усещаше присъствие на мъгляви - беше

започнал да го долавя още преди утрото да напъпи и да им сервират закуската от

хляб и консерва от свинско с боб, но знаеше какво представлява и нямаше смисъл да

го споменава, преди да потеглят по пътя на запад. Не им предстоеше нападение,

източникът на сигнал беше от друг тип.

- Добре - повтори майор Флеминг. - Пожелайте късмет и на нас. Ще се държим

тук, докато не получим други заповеди! - Той им отдаде чест. - Сбогом, приятели! - и

с тези думи слезе от автобуса.

Хана затвори вратата и запали двигателя. Той пуфтеше и ръмжеше точно като

старицата, когато я събудиха в четири сутринта, но също като нея беше готов за път.

Веригите на обкованата с метални шипове порта на входа на крепостта

изскърцаха при вдигането й нагоре и жълтият училищен автобус с имената на

четиридесет и двамата войници, капитана и майора на хълбоците си премина под нея

и потегли по пътя, обкръжен от бодлива тел. Лешояди кълвяха полуизядените

трупове на сиваците, заседнали между намотките. Слънцето лееше пурпурни лъчи

през дупките в злотворните на вид черни облаци. Строшените небостъргачи на

Денвър се намираха на юг, както и рампата към Междущатска магистрала 70.

Вратата на крепостта се спусна. Хана се обади:

- Вече сме самички на пътя, дечица!

Итън все още усещаше присъствието на мъглявите. Беше като пощипване по

кожата му, като сянка в ума му и той го знаеше, защото го знаеше извънземното в

него.

- Следят ни - каза той. - Става дума за проследяващо устройство на мъглявите.

Намира се на голяма височина.

- Христе! - Джеферсън се завъртя на седалката да погледне хлапето поне с

ъгълчето на окото си. - Преследват ли ни?

- Засега само ни следят. Но изпращат сигнали, така че... ще се появят рано или

късно.

- И мъглявите ли те искат?

- Да - отвърна Итън. - Онзи, който се измъкна, вероятно се е свързал с

централното си командване. Искат ме също както и горгоните... - той озари

събеседника си с подобие на усмивка.- Не знаят какво представлявам и се опитват да

ме изчислят. Но... Хубаво е да знаем, че и те се боят от мен.

- Не са глупави - каза Джеферсън. - Но ти самият знаеш ли какво

представляваш?

- Не съвсем. Смятам, че аз... онова в мен... също трябва да е войник. - Итън почука

символите над сърцето си. - Смятам, че си отглеждам своя собствена униформа и

това е отличителният ми знак. Аз... то.... става по-силно всеки ден. Може би всеки

час. Което означава... че когато пришълците се спуснат да ме преследват, ще пратят

всичко по силите си.

- Да, и толкова по-зле за нас...

Джеферсън започваше да си мисли, че щеше да сполучи повече, ако беше

останал в мола, сврян в някой ъгъл с две- три пушкала в ръка, но Итън добави:

- Преди приключението ни да свърши, ще имам нужда от теб. Не знам как точно,

но ще ти се отдаде възможност да ми помогнеш. Да ни помогнеш. Вярваш ли ми?

- Не знам в какво да вярвам. Но защо взе и момичето? - Джеферсън обърна

поглед към Ники. - Ти пък какво искаш?

- Искам да бъда с Итън. Вярвам му. Това е.

- Аха, ясно. А окото къде си го загуби?

- Я си затваряй плювалника вече, Джерико - Дейв се наведе напред, - иначе ще го

затворя вместо теб. Колко още зъба ти се ще да изгубиш?

- Загубих го по време на войната - обади се Ники с царствено достойнство. - Имам

късмет, че съм жива.

- Късмет - повтори Джеферсън и се изсмя горчиво. - Да, всички сме големите

късметлии, нали така?

- Живи сме и имаме възможност да извършим нещо важно отвърна Джей Ди. - Аз

също вярвам на Итън. А сега може би наистина ще е по-добре да замълчиш за

известно време.

- Хубаво ще е, та да мога да се съсредоточа в тази проклета наблюдателна цепка -

озъби им се Хана. - Пред нас има камара натрошени и изоставени коли. Ще трябва да

карам бавно и да се промъквам полека, така че всички се хванете здраво.

Пътуването беше същинско мъчение. Колите бяха към петдесетина, микробуси и

камиони бяха задръстили този участък от „Федерал булевард“. Няколко се бяха

запалили и изгорели до неузнаваеми буци метал. Трийсет фута широк кратер близо

до кръстовището на „Федерал“ и „Уест 80 авеню“ разказваше история за удари,

нанесени или от горгоните, или от оръжия на мъглявите, които бяха подсилили

паниката и бяха накарали хората да изоставят колите си. Имаше изгорели сгради и от

двете страни на булеварда и някои се бяха срутили на купчини стопени черни

отпадъци. На няколко пъти се наложи Хана да се промъква през тесни процепи

между колите, остъргвайки заедно с боята от автобуса и някои от имената на

войниците.

- Хайде, бебчо, давай, бебчо! - подканваше тя Номер 712, тъй като нямаше избор,