Читаем Границата полностью

него, те се проявяваха все по-силно и по-силно. - Не усетих нищо. Прекалено бях

зает.

- Уха! - възкликна Ники. Отметна кичур руса коса от челото си. - Онова там вярно

беше... направо изумително! Но... имаш ли нещо против да ти задам един въпрос?

Въпросът щеше да бъде „Какво е усещането“, но Итън кимна и остави момичето

въпреки всичко да го зададе.

- Ами чувствам го... все едно просто трябва да се съсредоточа върху нещо и мога

да го сторя. Става все по-лесно, но не бих казал, че е просто. Само трябва да

поискам... по начин, който не мога да обясня. Да е... като на живот и смърт. Нали

разбираш?

- Така мисля.

- Нека и аз те питам нещо. Когато убих онези паякоподобни твари и мъглявите

войници, видя ли нещо да излиза от мен? Да се изстрелва от ръката ми например.

Тази, която беше прицелена в тварите. Видя ли нещо?

- Не, нищо нямаше.

- Аз го виждах като светкавици или... не знам... огнени куршуми, ето така бих ги

описал, предполагам. Бяха хиляди. Когато имах нужда, просто излетяха от мен. И

във въздуха също наблюдавам интересно явление. Изглежда между мен и онова, в

което се прицелвам, се получават завихряния. Все едно цялото ми тяло е пистолет

или енергийно оръжие... и всичко идва оттук! - Той показа на Ники дясната си длан,

която изглеждаше съвсем обикновена - ръка на кое да е тийнейджърче. - Струва ми

се, че единствено аз забелязвам всичко това.

- Аз поне не го видях - уточни Ники. - Бях съвсем близо, но не видях нищо.

Итън предположи, че може да става дума и за явления отвъд ограниченията на

човешкото зрение. Може би имаше нещо общо с промените в окото му и видимият за

него спектър също да се променя. Каза:

- А онзи тип, дето се запали и започна да мята огън? Ако не го беше сторил... не

съм сигурен, че щях да успея да се справя с всичките паяци. Казвал се Раткоф. Току-

що го узнах. Беше човек - поне в голяма степен - но горгоните го бяха докопали и го

направили такъв... - той отпи глътка вода и остави настрани чашата. Втренчи се в

здравото око на Ники. Попита тихо. - Защо не се страхуваш от мен? Честно... - каза

си, че окото й е с цвят на шоколадово брауни и му се прияде нещо сладко. - Всички

други се боят, като изключим приятелите ми. Защо не и ти?

„Понеже съм твоя приятелка“ - помисли си Ники.

Но Итън не отговори, преди тя да го изрече на глас:

- Понеже съм твоя приятелка.

„Такава съм, нали?“

- Разбира се, че си - съгласи се той още преди Ники да произнесе мисълта си. -

Просто... нали разбираш... начинът, по който се променям... прекрачва границата на

шантавото. А сега с това око...

Знаеше какво се кани да каже Ники, думите лежаха на повърхността на

съзнанието й и той се насили да се съсредоточи върху лицето и устата й, защото не

беше правилно да се намира вътре в главата й, но не можеше да се спре, беше твърде

лесно, толкова естествено му идваше...

- Искаш ли да видиш моето? - попита тя тихичко.

Итън знаеше, че тя го желае, затова отговори:

- Да.

Момичето си пое дълбоко дъх, за да събере смелост, и след това започна да вдига

превръзката на окото си, спря и изкриви устни в насмешлива усмивка, но в здравото

й око блестеше ужасяваща тъга и тя помисли...

- Сигурен съм! - увери я Итън.

- Не е хубава гледка - каза Ники.

Той сви рамене.

- Да не би моето да е хубаво? Когато отидох в тоалетната и погледнах в

огледалото, направо се стреснах. Хей, та аз дори не знам как успявам да виждам с

това око!

Тя почти се засмя, като си го представи безпомощен, но смехът не й идваше

лесно. Все още беше замаяна от случилото се в мола и от атаката на сиваците, и от

смъртта на Гари Рууса снощи, и понякога си казваше, че й трябва повече коравина, за

да се справи с всички ужасии на днешния живот и с всичките лоши и тъжни спомени,

и със смъртта на всички хора, които бе познавала, и вече не бяха сред живите. Но

какво ли се случва, когато си целият корав камък, изгубиш всичките си чувства и не

можеш да откриеш обратния път от онова тъмно и празно място?

Ники искаше Итън да види какво скрива превръзката, понеже имаше нужда от

връзка с някого. Нуждаеше се от човек, който да сподели болката, през която минава

тя самата... Не че беше по-лоша от онова, което изпитваха повечето хора... но се

нуждаеше момчето да я забележи - ако ще и като начин да спре каменната обвивка,

която обхващаше все по-голяма и по-голяма част от нея, докато накрая не я

превърне просто в лишена от разум и душа отломка, захвърлена на тази изгорена и

съсипана Земя. Имаше нужда от човешкия контакт на това момче, което вече не

беше истински човек... или може би беше повече човек от мнозина, защото имаше

цел и намерения, а тя също имаше нужда от такива.

- Давай - подкани я Итън.

Ники вдигна превръзката и му показа сгърчената очна орбита, откъдето д-р