Читаем Един невинен клиент полностью

Изчитането на обвинението срещу Мейнард Буш в убийствата на Бони Тейт и близнаците Бауърс в Маунтън Сити отне само петнадесет минути, но те бяха най-напрегнатите в живота ми. Съдебната зала беше претъпкана с приятели и роднини на Дарън и Дейвид Бауърс. Съдия Глас беше настроен особено войнствено, а Мейнард се държеше крайно пренебрежително. Не спираше да се усмихва. Дощя ми се да се скрия под масата на защитата и да остана там, докато всичко не свърши.

Хората в Джонсън Сити не разбираха, че съм назначен за служебен защитник на Мейнард Буш от един безсърдечен съдия, който ме товареше с ужасни случаи за свое собствено развлечение. Онова, което виждаха, беше, че стоя облечен в костюм до един социопат, който беше убил двамина от техните хора, и говоря от негово име. Ако знаеха, че Мейнард ме беше използвал, за да му помогна, щяха да ме удушат на място.

Бях паркирал на някаква уличка на около пряка от съдебната палата и веднага след изчитането на обвинението си грабнах куфарчето, слязох по задното стълбище и напуснах Джонсън Сити по най-прекия път.

Планът на съдия Глас беше сутринта да прочете обвинението на Мейнард в Маунтън Сити, а следобед в Елизабеттаун, окръг Картър, за убийството на майка му. Разстоянието между двата града се взимаше за четиридесет и пет минути с кола. При нормални обстоятелства щях да се наслаждавам на пътуването; пътят минава през Националната гора Чероки и покрай езерото Уатуга, което играе ролята на огромно огледало за околните планини, и гледките са зашеметяващи. Преди щях да спирам от време на време, за да се полюбувам на някой изглед, а сега дори не ги забелязвах.

Върнах се у дома и прегледах пощата. Беше пристигнало мнението на върховния съд по случая Рандъл Финч. Мнението гласеше, че Рандъл има право да пледира виновен, когато му прочетат обвинението, и след като щатът не си бе направил труда да заведе искането си за смъртно наказание, проблемът си е негов. Направо не можах да повярвам. Бях спечелил. И те веднъж да зарежат софистиката и да проявят малко здрав разум. Зарадвах се — докато не ми хрумна какво съм направил: че бях помогнал на детеубиец да избегне смъртното наказание.

Обадих се на няколко души, които ме бяха търсили, и след това потеглих за Елизабеттаун. Опитах се да обядвам в една закусвалня на главната улица, но само бодичках храната. След като Мейнард бе убил близнаците Бауърс, бях изгубил апетита си. От храната ми прилошаваше. Освен това ми беше трудно да спортувам, макар спортът винаги да е заемал важно място в ежедневието ми. Физическото натоварване произвежда ендорфини, а те ме караха да се чувствам добре. Но сега, изглежда, не ми пукаше дали се чувствам добре. Както никога имах проблеми със съня и когато сутрин се поглеждах в огледалото, забелязвах под очите си кръгове, които сякаш ставаха все по-тъмни с всеки ден.

Платих си сметката и тръгнах към съдебната палата на окръг Картър, една наистина уникална постройка. Не зная кой архитект я е вдигнал, но данъкоплатците е трябвало да го гръмнат в мига, когато е решил, че е добра идея затворът да се намира над съдебната палата. Може би навремето тази идея се е сторила велика на хората, но действителността скоро ги отрезвила. Затворниците бързо осъзнали, че могат да наводнят затвора, като пъхат ролки тоалетна хартия в клекалата. Също така се досетили, че след като мръсната канализация се запуши, водата по пода ще се просмуква в съдебните зали и кабинетите на секретарите отдолу. Представях си как току-що осъден на десет години затворник се връща в килията си и си пуска лайната върху съдията долу. И наистина, сградата често вонеше на помийна яма.

На паркинга видях близо до задната рампа на затвора линейка с премигващи светлини. Имаше и няколко патрулки с включени буркани. Изведнъж някак си разбрах какво се е случило и вместо да вляза в миризливата съдебна зала, тръгнах към линейката.

В този момент изкараха някого на носилка с колела. Неколцина полицаи се въртяха около вратата, която водеше към затвора. Ниска плещеста фелдшерка с яркооранжева къса коса буташе носилката. Беше очевидно, че който и да лежи на нея, е мъртъв. Напоеният с кръв чаршаф беше издърпан върху лицето му.

— Господине, дръпнете се — подвикна ми фелдшерката, когато наближих.

— Това Мейнард Буш ли е?

— Дръпнете си и си гледайте вашата…

Протегнах ръка и дръпнах чаршафа от главата му. Очите на Мейнард бяха широко отворени, застинали в последния миг на ужас. Езикът му беше черен и подут и висеше от устата под страховит ъгъл. На шията му се виждаше черна ивица. Бях виждал достатъчно такива следи, за да знам какво означават. Мейнард се беше обесил или — по-вероятно — някой му беше помогнал да го направи.

Оранжевокосата фелдшерка се беше вторачила яростно в мен. Заметнах лицето на Мейнард с чаршафа и отвърнах на погледа й.

— Той излезе прав. — Това беше единственото, което се сетих да кажа. — Излезе прав.