Когато Каролайн ме настигна с колата на около три километра от къщи и отвори вратата, бях достигнал неподозирани равнища на омраза срещу себе си. Мразех се, защото вкарах Сара в затвора и защото не бях успял да стигна до сърцето на майка си. Мразех се, защото помагах на чудовища като Мейнард Буш, Рандъл Финч и Били Докъри плюс дълъг списък с още много други имена. Аз бях курва, жалко подобие на човешко същество.

— Джо, обичам те — каза Каролайн веднага щом се качих. Каролайн има силна интуиция особено когато става дума за мен. Знаех какво се опитва да направи, но думите отскачаха от кожата ми като топки за тенис. Не изпитвах абсолютно нищо.

— Чу ли ме? Казах, че те обичам.

— Знам.

— Имаш ли представа колко много те обичат децата? Джек боготвори земята, върху която стъпваш. Лили смята, че си най-великият човек на света.

— Моля те, Каролайн, недей. Не сега. Не съм в настроение за такива приказки.

— За какво мислиш? Какво не е наред?

— Не ти трябва да знаеш какво си мисля.

— Скъпи, майка ти току-що почина. Ти тъгуваш.

— С мама дори не бяхме близки. Въпреки всички тези години и времето, прекарано заедно. Аз пораснах в нейния дом. Тя ме отгледа, Каролайн, а аз не мога да си спомня един-единствен съдържателен разговор помежду ни. Знаеш ли какво си мислех преди малко? За четири години в гимназията участвах в над четиридесет футболни мача, над сто баскетболни срещи и още толкова бейзболни, а тя нито веднъж не дойде да гледа. Никога не ме видя как играя. Нито веднъж.

— Много ти се събра през последните месеци — каза тя. — Всички преживяхме много.

Остатъкът от пътя до вкъщи изминахме в мълчание. Джек ме отвлече от черните ми мисли за няколко часа — заведе ме на старото си бейзболно игрище. Не бях чул Каролайн да казва нещо, но бях сигурен, че е по нейна идея. Преди няколко години бях купил машина за изстрелване на топки и я пълнех, а Джек ги удряше с все сили и ги изпращаше над оградата. Да го гледам как удря бейзболната топка беше истинско удоволствие. Беше толкова бърз, толкова силен и гъвкав. И толкова по-добър от мен. Това беше най-приятното, което ми се беше случвало от месеци. Почувствах се малко по-добре.

Но след това дойде нощта и с нея още една порция безсънно самобичуване. На следващата сутрин в единадесет потеглихме за гробището. Когато се заизкачвахме по склона към гроба, се чувствах като мъртвец. Беше облачно и ръмеше. Беше се събрала малка тълпа. Усещах присъствието на околните, но не можех истински да ги видя. Сякаш стояха в гъста мъгла.

И тогава зърнах Сара. Каролайн се беше обадила в шерифската служба и беше уредила да я доведат на погребението. Пристигна на задната седалка на една патрулка, с оранжевия затворнически комбинезон и с белезници, а на краката окови. Заместник-шерифът, който я доведе, не пожела да я пусне под тентата при Каролайн, мен, Джек и Лили, затова трябваше да стои на дъжда заедно с останалите.

Каролайн се беше свързала с най-добрата приятелка на мама, Кейти Лав, за да каже погребалното слово. Седях, без да слушам, докато не започна да говори за децата на Елизабет. Чух за майка си някои неща, които не знаех. Мама ги беше казала на Кейти за Сара и мен. Едното беше, че мама толкова се гордяла, когато завърших право, че си поплакала. Никога не бях виждал мама да плаче и никога не я чух да споменава поне с една дума, че се гордее с мен.

Щом службата свърши, заместник-шерифът веднага поведе Сара надолу по склона. Гледах я, докато неловко се качваше на задната седалка. Усетих как очите ми се насълзяват, когато колата потегли, а аз трябваше да се обърна към ковчега на мама. Сложих палмовите листа отгоре му и стърчах там, без да зная какво да кажа или направя, обзет от неудобство, че показвам слабост пред децата си. Стоях така, докато тълпата не се разотиде, и тогава по неразбираема за мен причина почувствах подтик да се наведа и да целуна ковчега. Целувах я и в старческия дом, но едва след като беше твърде далеч, за да го почувства. И когато целунах ковчега й, осъзнах, че никога не съм я целувал с чувство. Тази мисъл едва не ме повали.

Подпрях се на ковчега с потрепващи рамене и се опитах да се съвзема. „Нея я няма, но ти си все още тук — казах си. — Нея я няма, но ти си още тук. Жив си. Около теб има хора, които те обичат. Престани да се самосъжаляваш…“

Престани да се самосъжаляваш. Думи, които често чувах от устата на мама. И докато стоях приклекнал до ковчега, разбрах, че трябва да се опитам. Хората, които ме обичаха, също така зависеха от мен за сила и подкрепа. Не можех да ги предам.

— Сбогом, мамо — прошепнах. — Съжалявам.

Поех си дълбоко дъх, изправих се, избърсах сълзите от очите си с длан и повдигнах брадичка. След това прегърнах Каролайн и Лили и кимнах на Джек.

Заедно се спуснахме по хълма в ситния дъжд, качихме се на колата и се върнахме към нашия живот.

Трета част

24 юли

06:15