Да, познаваше го. Островното правосъдие съществуваше още от времето на първите заселници на Салвейшън Пойнт. Островитяните сами си бяха полиция и съд. Усети дива ярост да се надига в гърдите му, искаше да си отиде вкъщи и да се хвърли в битката. Щеше да му достави удоволствие да удари някого днес. И едва ли не по-голямо удоволствие да бъде ударен.

— Изриъл? — каза Дар; гласът ѝ беше рязък, сякаш бе прочела мислите му. — Върви и изчакай в къщата ми.

— Беше извратено — каза Изриъл. — В начина, по който Стърлинг гледаше онези невинни снимки, имаше нещо извратено, Дар. Всички ченгета ги гледаха така.

— Дори и Салазар?

Не му хареса, че го пита така направо за Салазар. Той повдигна вежда.

— Мислиш, че тя е различна от тях, само защото е жена?

— Не. Мисля, че просто е различна.

Той се опита да изглежда скептичен.

— Една полицайка с голямо сърце няма да ми е много от помощ, Дар.

Дори по гласа вече не приличаше на себе си. Дали тя долавяше тази промяна на тона, дали не го изучаваше внимателно, търсейки лъжата? Не. Параноята постепенно обхващаше мозъка му, това беше.

— Изчакай да отмине всичко — посъветва го Дар. — Кажи истината и изчакай всичко да отмине.

— Точно това правя.

— Не се променяй. — Тя погледна отново назад към магазина си. — След два часа затварям. Влез у дома, окей? Като привърша тук, ще говорим. Допускам, че няма да ти е излишен приятел.

Той въздъхна и кимна.

— Е, добре. Благодаря.

Тя се върна в магазина. Изриъл сви и разпусна юмруци, поглеждайки към голямата къща на капитана, която се нуждаеше от толкова ремонти, а Дар не можеше да си ги позволи, после се обърна и тръгна нагоре към чакащата го тълпа, обладана от праведен гняв. Познаваше островното правосъдие по-добре от когото и да било от посрещачите си. Самият той го бе раздавал навремето и се бе върнал специално за да го раздаде отново.

Как върви, приятел? — прошепна глас, наподобяващ този на баща му.

Аз те убих. Аз сложих край на всичко.

Само едно от двете беше вярно обаче, той вече виждаше ясно това.

Старецът все още имаше шанс да надвие.

Изриъл крачеше напред сам. Къщата се падаше на североизточния път на острова, построена под билото на хълма, за да е на завет от виещия вятър. Трябваше да превали билото, за да види дали още го чакат.

Чакаха го.

Мат Озгуд стоеше в средата, стиснал в ръце алуминиева бухалка, до него Дариън Мицкевич крачеше нервно напред-назад и всичките му мускули бяха стегнати като буци от адреналин и ярост; третия мъж Изриъл знаеше само по име: Хос. Беше кормчия на моторницата на Оз, известен със зависимостта си от оксиконтина, висок близо два метра, около 120 килограма.

Могат да ме убият, помисли си Изриъл. Спря се на билото, вятърът издуваше ватираното яке на гърба му като корабно платно. Дланите му бяха мокри от пот, пулсът отекваше метално в черепната му кутия като приглушен чинел. Помнеше това усещане от много вечери в затвора и то го караше да се чувства по-нормално.

— Здравейте, момчета — каза той. — Съжалявам, че се е наложило да ме чакате.

И заслиза по склона.

30

Тримата мъже чакаха. Оз почукваше по парапета на верандата е алуминиевата бухалка. Беше от малките, за юношески бейзбол. Това не беше добре — колкото по-малка беше една бухалка, толкова по-силно можеше да се размахва с една ръка. Изриъл би се радвал да види оръжие, изискващо засилване. Така щеше да има време за реакция.

Той нямаше оръжие освен юмруците и ботушите си. Първият наркопласьор, от когото се бе снабдявал навремето, го бе убедил във важността на тежкия ботуш, по възможност със стоманено бомбе. „Ако някой ти трови живота, а това рано или късно ще се случи, ще ти е нужен здрав ритник“, беше го посъветвал той.

Изриъл свали якето от раменете си, докато слизаше по склона, и остави на вятъра да го смъкне от гърба му. Не искаше нищо да му пречи. Беше по-висок от двама от тях, без Хос, а също и по-лек и бърз. И тримата обичаха да се бият, но едва ли някой от тях бе участвал в истинско сбиване. Знаеше със сигурност, че никой не е бил нападан в затворническа баня със самоделен нож, направен от метална дръжка на метла.

Но все пак… трима срещу един. Трябваше да действа много бързо. Тежките ботуши си имаха и плюсове, и минуси — забавяха скоростта, но пък ритникът с тях оставяше следи. И то какви.

— Защо ме търсиш, Оз?