— А сега какво правим? — попитах аз.

— Съгласна съм с теб, че не можем да попитаме Кейтс дали може да следим двама от нашите детективи. Дори и тя да се съгласи, това ще остави писмена следа, а ако сгрешим, тя ще изглежда като идиот наред с нас двамата.

— Значи ще ги поставим под наблюдение, без да й казваме?

— Не „ние“. Ние двамата си имаме достатъчно задачи, с които да се занимаваме. Трябва да привлечем някой друг.

— Имаш ли някого предвид?

— Въртят ми се едно-две имена — отбеляза тя. — Ами ти?

Имах двадесет минути да помисля над това, преди да се обади Черил, и бях измислил някого, който можеше да ги проследи и да го направи дискретно. Казах й кого имам предвид.

— Перфектен избор — похвали ме тя.

— Наистина ли? Нямаш ли контрапредложение?

— Знам, че имаш проблеми с приемането на „да“ за отговор, но в случая съм категорично съгласна с теб. Дай да се обадим на шефа им и да видим дали са свободни.

— Не се обаждаме на нашия шеф. Сигурна ли си, че действително е добра идея да позвъним на техния? Искам да кажа, защо точно сега да започнем да действаме по правилата? Дай просто да се обадим на тях двамата в типичен за нас стил и с по-малко шум по веригата.

— Неразрешено от висшестоящите наблюдение — каза тя. — Гордея се с теб, каубой. Най-накрая започваш да се учиш как се нарушават правила.

— Ъхъ — съгласих се аз. — Така си е, защото работата с теб си е направо като майсторски клас.

63.

Когато бях на петнадесет, майка ми работеше на постоянен договор като гримьор за сериала „Пътеводна светлина“. Всеки ден след училище минавах през студиото, така че да се натъпча до насита със закуските от вечно заредения служебен бюфет, който поддържаха за хората от екипа.

Не след дълго осъзнах, че бързам към студиото всеки следобед, защото се интересувах повече да разбера какво ще се случи със заплетените съдби на екранните персонажи, отколкото от храната на служебната маса.

Бях се запалил по сапунен сериал — нещо, което едно момче в тийнейджърска възраст не е лесно да признае. Бях сигурен, че нещо не ми е наред.

Майка ми обаче ме уверяваше, че съм си съвсем нормален.

— Всички обичаме да се потапяме в проблемите на други хора — казваше ми тя. — Такава е човешката природа.

Не мога да говоря за останалата част от човечеството, но моята природа със сигурност е такава. Ето защо още в мига, когато с Кайли си казахме довиждане за вечерта и тя си взе такси по посока апартамента на Шели, аз взех друго и се отправих към нейния апартамент. Същата вечер Спенс беше изписан от болницата и реших, че това е идеалният момент да си поговоря с него насаме. Не казах на Черил къде отивам, защото тя категорично се беше изказала по въпроса още предишната вечер.

— Стой настрана — беше коментарът й. — Човекът има зависимост и ако не знаеш какво правиш, по-добре стой настрана. Иначе ще е все едно да изпратиш полицай от пътна полиция да води преговори с похитители, взели заложници.

Ако бяхме в офиса, когато ми го беше казала, сигурно щях да започна да споря с нея, но по това време бяхме в леглото и аз все още бях обвит от приятното усещане след секс. Не беше идеалният момент за спорове с приятелката ми психолог за това дали съм достатъчно квалифициран да се меся в брачните проблеми на бившата ми приятелка. Така или иначе дори и за себе си не бях съвсем наясно защо искам да се намеся, затова прошепнах само едно: „Права си“. Дълбоко в себе си обаче знаех, че Черил греши. А и аз не бях точно полицай от пътна полиция.

Кайли и Спенс живеят в Долен Манхатън в една осеметажна бивша фабрика, превърната в осем невероятни апартамента с прекрасна гледка към река Хъдсън. Нямаше портиер, а само двойни врати от дебело стъкло и система за видеонаблюдение. Позвъних на звънеца.

— Зак? — чу се прегракналият глас на Спенс по интеркома. — Кайли не е тук.

— Знам. Исках да говоря с теб. Имаш ли нещо против да се кача?

— Късно е, човече. За какво искаш да говорим?

„За лошите страни на наркотичните зависимости, но се надявах да изпием по бира и да си поговорим като мъже, преди да стигнем до тази част“ — помислих си аз.

Човекът видимо не искаше да натисне бутона, с който да ме пусне вътре. Трябваше да опитам да направя нещо от фоайето.

Поех дълбоко дъх.

— Виж, Спенс — започнах аз, — Кайли ми разказа какво става. Знам, че имаш проблеми с болкоуспокояващите…

— О, господи! — изръмжа той. — Значи жена ми те е накарала да спреш да гониш серийни убийци и да започнеш работа към отдел „Наркотици“?

— Тя дори не знае, че съм тук. Това е лично, само между мен и теб.

— Лично ли? Човече, ти си приятел на Кайли, а не мой!

— Прав си, Спенс, аз не съм ти приятел. Аз съм просто един случаен познат, който рискува собствения си скапан живот, за да спаси твоя — заявих аз, като гледах право в камерата на интеркома. Бяха нужни пет секунди, но сигналът за отваряне на входната врата в крайна сметка прозвуча и аз побързах да вляза, преди да си е променил решението.

Качих се с асансьора на седмия етаж и Спенс ми отвори вратата на апартамента. Очаквах да изглежда зле и видът му не ме разочарова.