— А можете ли да опишете двамата мъже? — попитах аз.

— Бяха облечени в черно. Единият беше висок към метър и деветдесет, другият беше по-нисък. И двамата бяха силни. По гласовете им реших, че най-вероятно са бели и доста млади. Знаеха какво правят, бяха като войници.

— Кой още знаеше, че ще доведете Рейчъл точно на този адрес? — попитах аз.

— Само аз и адвокатът, господин Уолок.

— Казахте ли и на някого другиго?

— Не. Господин Уолок е трябвало да каже на шефа на пробационната служба, но това е, защото съдия Ливайн след четиридесет и пет дни трябва да произнесе присъдата си по обвинението за излагане на дете на опасност и трябва да знаят къде е Рейчъл.

— Детективи — прекъсна ни Драйдън в този момент, — може ли да говоря с вас отвън за минута?

Последвахме го в задната част на къщата. Задната врата беше отворена насилствено. Дървената рамка беше пропукана, а един от стъклените панели на вратата лежеше разбит на парчета на пода пред нея.

— Имаме ли отпечатъци? — попитах го аз.

— Носели са ръкавици. Оставили са следи от стъпки, когато са минали през онази бъркотия в кухнята, и мога да кажа каква марка и какъв номер маратонки са носили, но се съмнявам, че това ще ни помогне. Ще ми се да можех да направя повече, но тези момчета са били професионалисти, а аз трябва вече да се изнасям оттук.

Той си тръгна, а ние с Кайли останахме да стърчим пред задната врата на къщата. Не разполагахме с каквато и да било следа.

— Направи ми една услуга — каза Кайли. — Излез оттук, иди до гаража и затвори вътрешната врата към кухнята.

Направих го. Пет секунди по-късно чух как някъде се счупи стъкло. Отворих вратата.

Кайли държеше пистолета си в ръка.

— Счупих още едно стъкло от тези панели на вратата. Чу ли ме? — попита тя.

— Разбира се, че чух.

— Значи, ако Рейчъл и Лиз са били в кухнята, когато онези са влезли в къщата, са щели да чуят разбиването на стъклото — каза тя.

— Но те не са го чули.

— Защото онези са влезли, преди Рейчъл и Лиз да се приберат — каза тя.

— Според Лиз никой друг не е знаел къде ще се крие Рейчъл.

— Някой е знаел — каза Кайли. — И те са били вече в къщата, чакали са я.

50.

— Същински бащичко! — отбеляза Джоджо, докато разгръщаше кожения тефтер, принадлежал на брат му Енцо. — Беше още в гимназията, а вече си беше развъртял хубав бизнес и одрусваше останалите хлапета. Дори е използвал семейния шифър.

Татко Джо Салви се усмихна и се облегна назад на кожения стол зад бюрото си, който беше наследил от баща си, а той пък от своя баща. Прокара палец по медния му обков и притисна длани към махагоновите облегалки, покрити със зелена кожа.

— Аз го научих на този код, когато беше на дванадесет — каза той.

— Той никога ли не ти е казвал? — попита Джоджо.

— Какво да ми е казвал?

— За кода. Ти научи мен, когато бях на дванадесет, но ми беше трудно да го запомня и не исках да ти казвам, затова го показах на Енцо. Той го разгада за две минути и след това ми го обясни. Беше хлапе само на девет години, но това си беше нашият Енцо с ум като бръснач.

— О, той беше умен — каза Джо и взе книгата от ръцете на сина си, след което погали нежно меката червена кожа. Енцо беше най-малкият му син, наречен на покойния му баща. Той беше и синът, на когото винаги бе планирал да предаде щафетата. Енцо имаше глава за бизнес. Беше истинска лисица. По-големият му брат беше биче.

— Тази госпожа Фрай, която е върнала книгата — каза Джоджо, — тя бяла ли е?

— Тя е от църквата „Света Агнес“ — отвърна Салви. — Каква друга може да е?

— Само се чудех, татко. Исках да кажа, винаги съм мислел, че черните от парк „Озон“ убиха Енцо. Те го мразеха, защото смазваше от бой техните гангстери.

Салви поклати глава.

— Мислиш, че тази госпожа Фрай е взела книгата от някакво черно хлапе от парк „Озон“? Не. Намерила я е в къщата си и се обзалагам, че нейният син я е скрил там в нощта, когато умря Енцо.

— Значи това хлапе Фрай… той е убил Енцо?

— Или е той, или знае кой го е направил.

— Тогава ме остави да си поговоря с него — каза Джоджо.

— За да се случи това, първо трябва да разбера кой е синът на госпожа Фрай и къде можем да го намерим.

— Няма проблем. Защо ние двамата с Томи Бой да не отидем дотам и да си поговорим малко с госпожа Фрай?

Салви потърка брадата си и си пое дълбоко дъх.

— Джоджо, ти наистина ли мислиш, че това да пратиш двама мускулести здравеняци, които да изплашат до смърт някаква възрастна жена, е най-добрият начин за действие?

— Не знам, папа. Така и не помислих за цялото нещо. Просто се опитвах да помогна.

— Ще има предостатъчно време за теб и за Томи Бой да помогнете — каза Салви и потупа сина си по коляното по същия начин, както би потупал домашното си куче по главата. — Засега обаче недей да мислиш. Аз знам точно как да се справя с това.

51.

— Аз ще карам — обяви Кайли, когато се върнахме при колата.

— След като ме помоли така мило, отстъпвам ти — отвърнах аз и й хвърлих ключовете. — Само имай предвид, че това е форд, а не батмобил.

— Това пък какво трябваше да значи?

— Значи, че не искам да преживея още едно самоубийствено возене като онова през Парк Авеню в понеделник.