— Сигурни ли сте? — зададе Кайли същия въпрос, който й докара пререкание с Ла Фльор.

До събра длани и наведе глава.

— Повече от сигурни, многоуважаеми детективе. Нашето разследване много щателно — каза той, пропускайки умишлено глаголите. Явно имитираше Чарли Чан — азиатски стереотипен герой, лансиран от холивудските студиа през тридесетте и четиридесетте години. След това се изправи и прекрати представлението. — Вие, ченгетата, сте много зле — каза той и намръщеният израз се върна на лицето му. — Когато този задник Хазмат уби Алекс, изпратихте тук детективи Тъп и Още-По-Тъп. Сега обаче, когато е затрил някаква богата бяла жена, не се отделяте оттук като… как му казвахте вие, кръглооките? „Бялото от ориза“? Искате ли да знаете кой уби най-добрия ми приятел Алекс Кан? Има един побъркан тип, който се мисли за някакъв проклет спасител и смята, че прави този град едно по-безопасно място за живеене. Ето, можете да го прочетете в днешния вестник! — каза той и бутна в ръцете ми оставения на масата вестник. Целият беше на китайски и единственото, което разпознах, беше снимката на Евелин Паркър-Стийл на първа страница.

36.

— Имах причина да извадя оръжие — каза Кайли веднага щом излязохме отново навън. — Още щом чух онази полуавтоматична…

— Ей, нямаш проблеми с мен — отвърнах, — аз бях точно зад теб. Не ми хареса как се справи с Деймън Паркър тази сутрин, но сритването на онзи по топките беше точно на място. Добра работа, партньоре!

— Благодаря — изгледа ме изненадано тя.

— Ти наистина си кучка — добавих аз, — и го казвам във възможно най-добрия смисъл.

Стояхме пред сградата и попивахме уникалните гледки, аромати и звуци на „Чайнатаун“ — този малък анклав, дом за едни и туристическа дестинация за мнозина други.

— Не разбирам — каза Кайли. — Алекс Кан е излязъл оттук в единадесет сутринта. Как е изчезнал просто така? В момента е малко след единадесет и виж, улицата е пълна с хора, в съседния гараж влизат и излизат коли, някой трябва да е видял нещо.

Тя се огледа вляво и вдясно, сканирайки бавно улица „Мълбери“.

— Не се мъчи да забележиш охранителните камери — казах аз. — Това е гангстерска територия. Дори и да е имало такива наоколо, вандалите отдавна са изпотрошили всичко.

— Значи може би ще се наложи да разчитаме на човешкото наблюдение — отбеляза тя и посочи към другия край на улицата.

Точно срещу щабквартирата на бандата се намираше парк „Колумб“. Това е и единственият парк в „Чайнатаун“, затова, естествено, градската управа го е нарекла на италианския откривател. Инициалите „КП“ се съдържаха и в пълното име на „Императорите — КП“.

— Паркът е пълен — каза Кайли. — Вероятно едни и същи хора идват тук всеки ден, за да си прочетат вестника, да разходят кучето, да карат ролери. С риск да се повторя, ще кажа „някой трябва да е видял нещо“.

— Някой е видял — отвърнах. — Проблемът е да ги накараме да говорят за това.

Пресякохме улицата и отидохме до входа на парка, където дузина китайци, мъже на възраст от двадесет и няколко до осемдесет и няколко години, се бяха събрали в полукръг, подаваха си цигара от ръка на ръка и гледаха двама мъже, наведени над импровизирана масичка. Двамата играеха го — традиционната китайска игра на две хиляди години.

Познавам играта. Баща ми ме научи на табла, когато бях на шест, след това на шах, а някъде по същото време се запалих и по играта го. Правилата са толкова прости, че всеки може да ги научи за десет минути, но стратегиите са толкова безкрайно сложни, че малцина могат да станат майстори в играта дори и за цял живот практика. Освен това играта е ужасно привлекателна не само за играене, но и за гледане.

Огледах играчите: единият беше около шестдесетгодишен, другият — около десетилетие по-възрастен. Мъжете явно не можеха да си позволят традиционната дървена дъска от обработена торея. Играеха върху грубо изрязано парче дъска с начертани на ръка квадрати. А вместо класическите японски камъчета от полиран гранит и мидени черупки, техните бели и черни пулове представляваха само евтина и автентична китайска пластмаса.

Въпреки това страстта, концентрацията и състезателният дух на играчите бяха повече от истински. Едно от нещата, което прави играта го толкова зрелищен спорт, са залозите, затова на масата имаше две десетдоларови банкноти. Погледнах към дъската и разбрах, че по-възрастният мъж има преимущество. За пет минути той спечели играта и прибра парите.

— Добър сте — казах му аз.

Той кимна с глава в знак на благодарност.

— Но аз съм по-добър.

Тълпата, която до момента не беше казала и дума на английски, явно разбираше достатъчно, за да се изсмее шумно.

— Имаш ли пари? — попита възрастният човек. — Или само голяма уста?

Той сложи една десетдоларова банкнота на масата.

Отворих портфейла си, извадих стодоларова банкнота и я сложих до неговите десет. Тълпата вкупом издаде гърлен звук — китайската мъжка версия на „Оооо!“.

— Ти имаш ли пари? — попитах аз. — Или само голяма уста?