Помоли се за душата на Енцо, след което провери прическата и грима си в огледалото, заключи колата и тръгна към свещеническата пристройка. Секретарят я заведе до кабинета на отец Спинели, който се изправи на крака веднага щом я видя да влиза. Той беше забележително красив мъж, когато се бе присъединил към енорията им; на двадесет и осем годишна възраст изглеждаше прекалено добре, за да е дал обет за безбрачие, както твърдяха някои от жените. Сега обаче, когато тъкмо беше навършил петдесет, отецът се беше превърнал в сърцето и душата на църквата „Света Агнес“. Хората се обръщаха към него за съвет, уважаваха го, обичаха го, а Тереза Салви — повече от всички останали.

— Тереза — обърна се към нея отец Спинели и я дари с топла свещеническа прегръдка, — надявам се всичко да е наред с вас двамата с Джо.

Стаята беше малка, а от покритите с орехова ламперия стени, тежките мебели и приглушеното осветление изглеждаше още по-малка. В същото време обаче беше някак уютна и предразполагаща към изповед. Тереза зае обичайното си място на изтъркания кожен фотьойл срещу бюрото му.

— Двамата с Джо сме добре. Как вървят нещата тук, в „Света Агнес“? — попита тя и откопча чантата си, готова да извади чековата книжка.

— Всичко върви забележително добре — каза той и й наля чаша чай. — Канализацията, отоплението, електрическата инсталация — всичко работи както трябва. Това за пореден път потвърждава вярата ми в чудеса.

— Тогава защо… защо ме помолихте да намина? — попита тя и остави чантата си на пода.

— Толкова прозрачен ли съм станал? Каня ви на чай само когато ми трябва дарител? Простете ми.

— Отче, никога не трябва да се извинявате за това, че се обръщате към семейството ми от името на църквата. С какво можем да ви помогнем?

Той наля половин чаша чай и на себе си.

— Тереза, не ви поканих тук, за да моля за помощта ви. Сега е мой ред да помогна на вас.

— С какво? — попита объркано тя.

— Има нещо, което трябва да ви дам, нещо ценно и много лично — каза той, замълча за момент и отпи от чая си. — Знам, че то ще отвори стари рани, но вие сте силна жена, Тереза. Виждал съм я много пъти и знам, че вярата ще ви даде сили.

— Ще ми даде сили за какво?

Той отвори чекмеджето на бюрото си и извади оттам голям кафяв плик.

— Това е принадлежало на покойния ви син Енцо, нека Бог даде мир на душата му — каза отецът и й подаде плика през бюрото.

Ръката й трепна, а сърцето й заби в луд ритъм, когато го взе.

— Хайде, отворете го — каза й кротко той.

Тя разкъса горната част на плика и извади съдържанието му.

— Това е дневникът на Енцо — каза тя и в очите й бликнаха сълзи. Прокара внимателно пръстите си по тъмночервената кожа на тефтера, обрамчен с тънка златна рамка по краищата. — Аз му го подарих, когато стана на тринадесет. Носеше го непрекъснато. Къде го намерихте?

— Една жена от нашата енория го донесе. Разчиствала къщата си и го намерила сред нещата на сина си. Знам, че за вас може и да е болезнено отново да го видите, но Божията воля е била такава — да се появи след всичките тези години. Надявам се, че ще намерите утеха в това, че малка частица от вашия син отново се връща при вас.

„Каква жена? Къде го е намерила?“ Тереза беше изпълнена с милиони въпроси, но също така беше и добре обучена в семейния бизнес и знаеше, че не бива да задава нито един от тях.

„Прибери се у дома. Говори с Джо. Той знае как да се справи с това.“

38.

Онези дим-съм в „Ню Уонтон Гардън“ може и да не бяха най-хубавите, които съм ял, но определено бяха няколко класи над определението на стареца като „недотам лоши“. Разбира се, аз никога не съм ходил в провинция Гуандун, така че, когато става въпрос за китайски ястия, моят партньор по го и аз имаме съвсем различни разбирания за качество.

— Остана едно — казах на Кайли, която беше прекарала по-голямата част от времето в ресторанта, като просто седеше срещу мен и наблюдаваше как ям.

— Довърши го ти — каза тя. — Аз се натъпках.

— Да, три парченца наистина могат да заситят едно момиче до пръсване — заявих аз и захапах последната хапка от скарида в тесто.

— Не съм толкова гладна — отвърна тя и потърка палец по дисплея на айфона си.

— Искаш ли да му се обадиш?

— На кого?

— Кайли, не се опитвам да се меся в живота ти, но вчера Спенс е бил откаран в спешното, защото се е надрусал с хапчета, а тази сутрин си излязла, преди да го видиш. Така че, когато питам „Искаш ли да му се обадиш?“, имам предвид съпруга ти, за когото, изглежда, доста се тревожиш. И тъй, повтарям: искаш ли да му се обадиш?

— Не. Цялото ми внимание е фокусирано върху този случай.

Това не беше от разговорите, които бих искал да продължим. За мой късмет входната врата на ресторанта се отвори и старецът влезе.

— Прав беше. Той е тук — ухили се Кайли.

Той се приближи до масата ни и седна.

— Ти си едно лъжливо ченге — каза той.

— Откъде знаеш, че съм ченге? — попитах.