— Не може да бъде — казвам аз, — виж как побесня, като отворихме кутията на Пандора. Не ми казвай, че се е преструвал. И защо ще чака десет години? Не виждам смисъл.

Брент повдига рамене.

Струва ми се нелоялно да го споделям, но искам да знае, че Къртис не стои зад тази работа:

— Той дори не е сигурен, че Саския е мъртва. Преди малко ми изкара акъла в коридора. Каза, че е усетил парфюма ѝ.

— Мисли си, че още е жива? — Брент клати глава. — Ще му се. Нормално е идването тук да събуди спомени. Клетият нещастник. Знаеш колко бяха близки, макар че му късаше нервите. Затова смятам, че точно той дърпа конците.

— Може, само че има още нещо. И аз го усетих.

Брент ме гледа със съмнение.

Сменям темата:

— По едно и също време ли пристигнахте всички в залата?

— Не, аз пръв влязох вътре. Проверих ресторанта и видях, че е празен. Следващото най-очевидно място беше залата за празненства.

Интересно, как е направил този извод преди всички нас. Да не би той да стои зад това?

Изучавам го и се мразя, че го подозирам:

— Доста хитро… как ни отделиха от багажа, като ни накараха да обикаляме наоколо. Ако знаехме, че трябва да отидем в залата, щяхме да вземем чантите със себе си.

— Да, знам.

Лицето му не издава нищо.

— Добре, кажи ми точната последователност — казвам аз. — Кой дойде след тебе?

— Дейл и Хедър. Хедър дрънкаше нещо по телефона и беше много раздразнена, че трябва да го остави в коша. И Къртис не искаше да си оставя телефона, но Хедър го натисна: „Ако не оставиш твоя, и аз няма да оставя моя“.

Някой чука на вратата.

— Влез — отвръща Брент.

Къртис се появява в рамката. Надявам се, че не ни е чул да говорим за него.

— Виждал ли си Мила — казва той, — о-о…

Вижда ме. По дяволите. Сега ще си помисли, че имам нещо с Брент. Споменът се връща с всичка сила. Преди десет години, когато прекарах нощта тук, стана абсолютно същото, подаде си главата в стаята на Брент, за да пита дали не ме е виждал.

Сега ме поглежда точно толкова безизразно, както и тогава. Искам да му кажа, че този път не е както изглежда.

— Забравих да ви предупредя — казва Къртис, — заключете си вратата тази нощ, окей?

— Добре — казвам аз.

— Лека — казва Брент.

Къртис затваря вратата. По дяволите. Убеден е, че ще прекарам нощта тук.

Насилвам се да се върна към това, за което говорехме.

— Ами ако не го е организирал никой от нас? Не може ли да е някой друг?

Брент се замисля:

— Помниш ли онзи пич, Жулиен?

— Жулиен Марс. — От доста време не съм чувала това име.

Жулиен беше основният заподозрян за изчезването на Саския, изобличаваха го онези драсканици, които беше оставил. Прибраха го за разпит и после го пуснаха. Доказал бил, че през този ден е бил в съседния курорт.

— Но защо ще го прави? — казвам аз.

— Не си ли спомняш? Беше обсебен от нея.

Изучавам го внимателно:

— Искаш да кажеш, че той смята, че някой от нас я е убил, и затова ни е довел тук… защо? За да отмъсти за смъртта ѝ? Не е ли странно, че е чакал цяло десетилетие?

— Той не беше нещо наред, не помниш ли? Между другото, чух, че тогава си го фраснала.

— Кой ти каза?

Брент прекарва пръсти през мократа си коса.

— Не помня. Мисля, че Дейл.

— Откъде ще знае? Саския беше единственият човек, който беше там.

Брент свива рамене.

— Да, фраснах го. Тъпунгер такъв. — Боже мой, звуча точно като Саския.

— Той върна ли ти крошето?

— Не. Проснах го на земята. Доста силно го ударих.

Брент леко се засмива.

Но ме накара да се замисля. Може ли Жулиен да стои зад всичко това? Възможно е. През онази зима имаше проблеми с всеки един от нас. Мразеше Къртис и Дейл. Сигурна съм в това.

Отклонявам тази мисъл засега.

— Следващият ми въпрос, ако някой от нас я е убил, кой е той?

Чертите на Брент се изопват:

— Не е трудно да си представя, че всички имахме причина да го направим.

— Така е.

Погледът му среща моя:

— Мислиш ли, че аз съм го направил?

В начина, по който ме пита, има нещо, от което ме побиват тръпки.

— Разбира се, че не — казвам аз.

Но когато се вглеждам в очите му, не съм толкова сигурна.

14

Десет години по-рано

Политам във въздуха. Всичко е бяло, снегът и мъглата се сливат в плътна бяла стена. Нищо не виждам, но протягам ръка назад да сграбча опашката на борда, после изпъвам крака, както ме посъветва Дейл. Стейлфиш10.

Днес са напръскали ръба на пайпа с червено, за да го виждаме по-добре. Връщайки се на земята, кацам на една от червените линии. Нещо като нощно приземяване на джъмбо-джет, с тази разлика, че се приземявам върху отвесен лед. Докосвам ръба и политам пак към плоското дъно, за да излетя отново.

В дни като този трябва само да си сдържаш нервите и сляпо да вярваш в себе си. В момента в който загубиш тази вяра, се сгромолясваш много лошо — както се случи с няколко души през последния половин час. Днес пайпът е като камък и няма слънце да го омекоти.