Бях отраснал край хора, които ставаха убийци. Когато бях измамник, почти всеки ден си имах работа с такива. Някои го правеха за пари. Повечето — за спорта. Познавах хора, на които им доставяше удоволствие да убиват. Различавах ги от километри. Единствената причина все още да дишам беше, че се постарах да разбера онези типове, за да знам как да не им се набивам на очи и да не ги предизвиквам открито.

Когато погледнах часовника си отново, беше четири и половина. Положението доста ми се беше поизяснило. Обадих се на Харпър.

— Будна ли си?

— Вече да — отговори тя троснато и дрезгаво. — Какво искаш?

— Прегледах досиетата. Няма връзка между жертвите.

— Дилейни нали го каза още вчера?

— Така е. Само че тя не разследва правилните жертви.

Чух пъшкане и шумолене на чаршафи. Представих си как сяда в леглото и се опитва да се разсъни.

— Как така правилните?

— Дилейни се е съсредоточила над жертвите на убийствата. Според мен те не са истинската мишена. Извършителят убива хора, за да може да натопи някого за престъплението. Осъдените за тези престъпления са истинските жертви — те са истинската цел, убеден съм.

— Натъкваме се на същия проблем за връзката помежду им както при жертвите на убийствата. Някои от тези хора никога не са напускали щата, в който живеят.

— Няма географска или социална връзка. Според мен тези хора не са се срещали. Никога не са живели на едно и също място, движели са се в напълно различни кръгове, учили са в различни колежи или не са ходили в колеж. Доникъде не стигнах. Само че аз не съм ФБР. Разполагам само с онова, което е в досиетата или каквото намеря в интернет. Засега не е много. Попаднах на няколко статии онлайн. Например за подпалвача Аксел. Намерих материал как е спечелил от лотарията и статия за печалбата от футболни залагания на Омар Хайтауър…

— Какво? — попита Харпър.

Понякога, изговориш ли нещо, то става реално. Поне за мен.

— Харпър, истинските жертви са хората, които са натопени. Избирал ги е, защото животът им се е променил драстично. Омар е спечелил от футболни залагания. Аксел е спечелил от лотарията, скитникът, осъден за убийствата на автостопаджията, също тъкмо бил извадил късмет с голямо наследство… всичко това го има в местните вестници. Искам с Дилейни да разучите всеки осъден. Нещо е преобърнало живота на тези хора и убиецът го е забелязал. Затова се е прицелил в тях.

Харпър се задейства. Чух я да стъпва тежко по дървения под. Чух, макар и слабо, още един глас. Някъде отзад.

— Кой беше?

Отначало тя не отговори. Колебанието й беше достатъчно, за да се почувствам като пълен задник.

— Боже, Харпър, извинявай, не знаех, че имаш компания. Веднага затварям…

— Всичко е наред. Холтън е. Той не се сърди, че го събуди — увери ме тя.

Доста дълго не ми хрумваше какво да кажа. Не знаех и как се чувствам. Усетих, че плъзгам палец по брачната халка, която още носех. С годините бях изгладил долната страна на пръстена. Бях излъскал метала.

— О, ами хубаво тогава — изтърсих като шестокласник.

— Ще проверя и ще се обадя на Дилейни. Нещо друго?

Нямаше друго. Отново се извиних. И затворих. Главата ми тупна върху бюрото по-скоро от неловкост, отколкото от умора.

Докато лежах, мислите ми се върнаха на разговора с Арнолд по-рано следобед. Делото висеше на косъм и аз се нуждаех от две неща: от Арнолд с бистра мисъл и от справедливо и безпристрастно жури. Никакви манипулатори повече.

Притеснението на Арнолд от странния поглед на един от заседателите ме разтревожи. Нямаше значение колко налудничаво звучи. Трябваше да науча повече за това. Арнолд бе участвал в големи процеси, затова знаеше, че сънят е относително понятие, когато се гледа процес за убийство. Обадих му се. Вдигна след няколко позвънявания.

— Ало?

Гласът му не звучеше сънено. Стори ми се напълно буден.

— Нали не те събудих?

— Не мога да спя.

— Извинявай, че звъня толкова рано. Работих цяла нощ. Ще се опитам да дремна половин час, преди да отида на закуска с федералните. Но не мога да се успокоя, преди да науча повече за онова, което ми спомена по-рано. За съдебния заседател. Ти каза, че си забелязал нещо.

— Съдебния заседател? — попита Арнолд.

— Онзи, за когото ми говори. Нали се сещаш, за промяната в изражението. Не беше сигурен как да го определиш, било съвсем мимолетно. Но може да се окаже важно. А може и да не е. Просто исках да разбера за какво говориш.

— А, това ли! — възкликна Арнолд. Сети се. — Да, ами както сам каза, не съм сигурен как да го определя. Лицето му се промени само за секунда.

— Кой беше?

Той замълча. Не знам защо, но бях сигурен, че това е важно.

— Алек Уин — отговори Арнолд.

Уин беше откачалката с оръжията. Онзи, който си падаше по лова, риболова и „Фокс Нюз“. Дали Алек обичаше да ходи и на лов за хора, не само за елени?

— Благодаря, Арнолд. Виж, знам колко усърдно работиш. Почини си, ще се видим по-късно днес.

Той ми благодари и аз затворих. Настроих телефона да ме събуди след трийсет минути. Щях да дремна, за да се освежа, после да се приготвя и да отида в офиса на ФБР в шест сутринта.

Предусещах, че ме очаква дълъг ден.

Четвъртък

49