Читаем Тринайсет полностью

— Боби, нямаш никакъв избор. Трябва да ми кажеш — настоях.

Боби поклати глава.

— Вече ти казах, не помня.

— Да се надяваме, че паметта ти ще се избистри до сутринта. Заседателите ще искат да знаят къде си бил и ако не можеш да им обясниш, ще загазиш — предупредих го аз.

Изпратихме Боби до коридора и ордата охранители, които щяха да го заведат у дома. Той обеща да се опита да поспи и да си изпие лекарствата. Запъти се към обезумялата тълпа, заобиколен от всички страни.

За пръв път имах възможност да поговоря истински с Арнолд. Запознах го с теорията ни за банкнотата. Отначало не повярва. Колкото повече подробности разкривах, толкова повече го заинтригувах.

— Смяташ ли, че ще убедим заседателите? — попитах.

Той потри плешивата си глава, въздъхна и каза:

— Струва си да опитаме. Сега, когато са изолирани, най-важното е да разберем кой е водачът.

— Водачът ли?

— Когато са в изолация, бързо ги завладява стадното чувство. Откъснати са от обичайния си живот и са поставени в стресова ситуация, в нещо като хиперреалистичен мизансцен. Положението е: ние или те. Заседателите ще се сближат. И ще се появи лидер. Не е задължително да е мъж. Много често жена поема тази роля. Изясниш ли си кой е алфа-субектът, насочваш усилията си към него. Спечелиш ли го, останалите от журито ще го последват.

Кимнах. Имаше логика. Най-неочаквано се зарадвах, че Арнолд е в екипа.

— Благодаря ти, наистина ми беше полезно да го знам — казах искрено.

Стана му приятно. Искаше да помогне.

— Знам, че невинаги сме се разбирали… съжалявам. Мисля, че правиш нещо страхотно за Боби — протегна ми ръка Арнолд.

Поех я. Не съм злопаметен.

— А, отдавна ми се ще да ти кажа нещо — продължи той. — За един от заседателите. Видях го… Ще ти прозвучи малко странно.

— Слушам те.

— Трудно е за обяснение. Преди години гледах по кабелната филм на ужасите за нюйоркския хайлайф. Май единият беше адвокат, друг беше демон, не знам. Наистина не помня тази част. Запомнил съм обаче една сцена. Някакво момиче се преобличаше в пробната на магазин и се усмихна на камерата. Лицето й се промени само за секунда. Усмивката се превърна в нещо като зловещо озъбване. Имаше остри зъби и дяволски очи. Другата актриса, главната героиня, не беше сигурна дали не се е заблудила, нали разбираш? Е, точно така се чувствам. Видях как лицето на този човек се промени за миг. Стана страшно. Злокобно — каза Арнолд.

Потеше се, имаше торбички под очите, в които ще се побере цял чувал с картофи. Изглеждаше посивял, изморен. И уплашен.

— Кой беше? — попитах.

Мобилният ми зазвъня. Извадих го от сакото си — непознат номер.

— Изчакай ме една секунда — казах.

— Виж, забрави за това. Извинявай. Сам не разбирам какви ги говоря. Вече шест месеца работя петнайсет часа дневно по това дело. Проведи си разговора, ще се видим утре.

— Прибери се, Арнолд. Почини си.

Изпратих го с поглед. Стресът причинява какво ли не. Не бях сигурен, но Арнолд като че ли халюцинираше. Или пък е било игра на светлината, нещо подобно.

Вдигнах. Оказа се автомонтьорът. Мустангът ми вече имаше ново предно стъкло. Сметката не звучеше плашещо, а човекът беше използвал възможността да регулира двигателя и да смени маслото. Благодарих му, уверих го, че ще си взема колата при първа възможност.

Предстоеше ми дълга нощ. Трябваше да прочета досиетата на новооткритите жертви на доларовите убийства. И да прегледам всяко доказателство за утре. Дилейни събираше специален екип в нюйоркския офис на Бюрото и се бяхме уговорили с нея и с Харпър да се видим на закуска в шест сутринта. Нямаше да мога скоро да си прибера колата.

Върнах се до кантората си с такси. Този път нямах посрещачи. Докато се мъкнех нагоре по стълбите, мислех за Кристин. Когато се добрах до първата площадка, бях решил да не затруднявам развода, щях да й дам каквото иска. Каквото беше най-добро за нея и за Ейми. Когато стигнах до вратата си, бях решил да й се обадя и да й кажа, че я обичам. Че я обичам повече от всичко на света и че след като приключа с това дело, ще се откажа от тази работа.

Само че вместо това изключих мобилния си. Върху бюрото ми имаше половин бутилка уиски. Налях си чаша. Подържах я дълго, преди да я излея в мивката и да се заловя за работа.

Най-напред прегледах документите по процеса — подготвих се за кръстосания разпит. След това се заех с досиетата по доларовите убийства. Не бях психолог, не бях криминалист, нито анализатор, ченге или федерален агент. Уменията ми в тази сфера бяха ограничени.

Само че разбирах от две неща.

Умеех да мамя. А тук имаше модел. Стръв и подмяна. Жертвите бяха убити по различен начин в различните щати. Бяха оставени банкноти от един долар, на които ченгетата не бяха обърнали внимание. Не ги винях. Самият аз бях забелязал маркировката по пеперудата, но я бях подминал точно като нюйоркските ченгета. Всички бяхме подминали тези знаци. Освен Дилейни. Подхвърлената улика водеше до невинен заподозрян. А господин Банкнота се местеше в друг щат, в друг град и започваше всичко отначало.

Второто, от което разбирах, бяха убийствата.