Читаем Тринайсет полностью

— Нападател, нахлул в дома му под фалшив предлог, би могъл да надене торба на главата на господин Тоузър в гръб, да я пристегне, с което да предизвика синината, после да грабне бухалката на обвиняемия и да убие господин Тоузър със силен удар по тила. Възможно е, нали?

Ченгето започна да клати глава още докато задавах въпроса. Не беше склонен да го признае и мислеше, че ще може да ме опровергае. Прайър можеше да възрази, но с удоволствие остави Андерсън да се поти над въпроса.

— Няма начин. Ако го е направил, къде са кървавите следи? Дори едничка капка кръв по този бял мокет бие на очи. Не бихме пропуснали кръв по него.

— Но ако убиецът е надянал торба на главата на господин Тоузър, може би дори найлонова торба с върви, тогава би могъл да нанесе удара където и да било в къщата, защото кървавите пръски от удара ще останат в торбата, нали?

Имаше логика. Това обясняваше синината на гърлото му и липсата на кръв от Тоузър по килима, обясняваше и защо по тялото му е нямало кръв от Ариела Блум. Когато тялото на Тоузър е било пренесено нагоре по стълбите и поставено в леглото до нейното, сърцето му вече е било спряло. Тоест не е имало и кървене. А изтеклата кръв на Ариела вече е била попила в чаршафа.

— Не разбирам. Ако се е случило така, защо ще убива Ариела Блум и после ще слага трупа на Тоузър до нея в леглото? — попита Андерсън.

Елементарна грешка. Хари се канеше да предупреди Андерсън да не задава въпроси на защитата. Свидетелите никога не задават въпроси — само им отговарят. Този път обаче аз с радост отговорих на неговия:

— Защото, ако трупът на Тоузър бъде намерен до нейния, ще изглежда, че някой ги е сварил заедно в леглото и ги е убил. Това подсигурява мотив за Боби Соломон и насочва вниманието на следователите изцяло към него, като го отклонява от самоличността на действителния убиец, нали така?

— Това е вашето мнение — отговори Андерсън.

— Не става дума за мнение. Очевиден факт е, че по тялото на госпожа Блум не са открити никакви рани от самоотбрана, нали?

— Да. Допускам, че тя е спяла, когато е била нападната — каза Андерсън.

— Бихте ли ми подали веществено доказателство номер осем, моля? — казах на съдебната секретарка.

Тя се пресегна и извади бейзболната бухалка в прозрачен и запечатан плик за улики. Наведох се над матрака и леко замахнах с бухалката към металната тежест, която беше на мястото на главата на Тоузър в леглото.

Глухият удар отекна в залата.

— Ударът на бухалка от кленово дърво по метал кънти адски силно. Но и ако бухалката се е стоварила върху черепа на Карл Тоузър, би трябвало да се е чул силен шум, нали?

— Да, би трябвало, съгласен съм.

— И госпожа Блум, която според вас е спяла на сантиметри от този шум, би се събудила, нали?

Той вдиша през носа си. Продължително, за да овладее безсилието си.

— Не мога да кажа.

Време беше да продължа нататък — масичката и ножът бяха съществени елементи в делото.

— Колко пъти претърсихте къщата за оръжието на убийството? — попитах.

Той се замисли и отговори:

— Може би десетина.

— И не намерихте ножа при нито един от тези обиски?

— Не, както ви казах, намерих го вчера.

— Хубаво скривалище, а? — отбелязах.

Андерсън кимна с крива усмивка.

— Може и да е хубаво, но накрая го открихме.

— Единствената причина оръжието да е скрито в абажура е нежеланието на убиеца да го намерите, съгласен ли сте?

— Точно така.

— Да допуснем, че обвиняемият е стъпил върху масичката, за да скрие ножа, и я е съборил. Но защо после не я е изправил?

— Не знам — отговори Андерсън.

— Намерили сте ножа само защото масичката е била преобърната, нали?

— Може и така да се каже — съгласи се той.

— Тя ви е подсказала, че убиецът може да я е използвал за нещо, нали?

— Да.

— Ако убиецът беше изправил масичката, нямаше да намерите ножа, така ли е?

— Вероятно не.

— И има почти седем минути между обаждането на спешния номер и първата полицейска кола, която пристига на местопрестъплението?

— Да, така мисля.

— Предостатъчно време убиецът да прикрие факта, че се е покатерил върху масичката, като просто я изправи, не сте ли съгласен?

— Донякъде…

— Да допуснем, че сте прав и че обвиняемият е убиецът, който се опитва да скрие ножа, където никой няма да го търси. В абажура на лампа. А после чупи една ваза и събаря масичката под лампата. Да не искате да ме убедите, че обвиняемият е оставил и нея, и счупената ваза на пода? Тези предмети със сигурност ще насочат полицаите към оръжието на убийството, както сам признахте. Няма логика обвиняемият да остави такъв безпорядък, ако той е убиецът, не сте ли съгласен?

— Убийците допускат всякакви грешки. Затова ги залавяме.

Показах на екрана счупеното стъкло на рамката за снимки от нощното шкафче в спалнята.

— Господин инспектор, възможно ли е шумът от счупено стъкло, който се чува по време на обаждането на спешния телефон, да е от тази снимка, която клиентът ми е съборил от нощното шкафче?

— Възможно е.

Изглеждаше доволен от този отговор. Почти бях приключил с Андерсън. Исках само съдебните заседатели да разберат, че не пренебрегваме банкнотата, намерена в устата на Тоузър.