— Уважаеми съдебни заседатели, господин Прайър ви напомни какво повелява дългът ви. Нека изясня думите му. Имате дълг само към самите себе си. Единственият въпрос, който трябва да си зададете, е: сигурни ли сте, че Робърт Соломон е убил Ариела Блум и Карл Тоузър? Напълно ли сте сигурни? Твърдя, че господин Айгерсън не беше сигурен, че е видял обвиняемия в онази нощ. Твърдя, че вие няма как да бъдете сигурни дали банкнотата, намерена в устата на Карл Тоузър, не е била обработена лабораторно. Само че онова, което твърдя аз, няма никакво значение. Важно е какво знаете вие. А вие знаете дълбоко в сърцето си, че няма как да бъдете сигурни дали Робърт е убил тези хора. Остава само да го изречете.

Следващите няколко минути от живота ми преминаха в мъгла. Струваше ми се, че съм говорил на заседателите една минута, а в следващата вече си събирах багажа и се сбогувах с Боби. Той си тръгваше с Холтън и бодигардовете си. На сутринта щяхме да чуем присъдата. Може би. Изведоха заседателите и залата започна да се опразва. Хари се беше навел над масата си и говореше със съдебната секретарка. В залата бяха останали няколко зрители. Дилейни и Харпър ме чакаха. Изглежда, усещаха, че се нуждая от малко време да се успокоя. Тази реч ме беше изцедила. Мозъкът ми се беше размекнал.

Преметнах чантата с лаптопа през рамо и бутнах летящите крила на преградата, която отделя зрителите от останалата част на съдебната зала. Дилейни и Харпър бяха пред мен. Почувствах се уморен. Изтерзан от болка. Изчерпан. А знаех, че ме чака цяла нощ работа. Все още имаше надежда за пробив в случая с Банкнотата. Усещах, че това е единственият шанс на Боби.

Нещо помръдна от лявата ми страна. Бързо. Ниско. Мернах го само с периферното си зрение. Някой беше клекнал между седалките от лявата ми страна. Обърнах се натам, но недостатъчно бързо.

В челюстта ми се стовари юмрук. Чух как Дилейни извика. Харпър също. Вече се свличах. Подът бързо се приближаваше. Протегнах ръце и успях да предпазя главата си да не се разцепи, но ударът на ребрата ми в плочките на пода изтръгна вик от гърдите ми. Не можех да дишам. През вълните от болка, които ме заливаха, добих смътна представа какво се случва. Метнаха Харпър на пода пред мен. Стовари се по гръб. Чух бързи стъпки отзад. Сигурно Хари тичаше да види какво се случва.

Усетих как някой сграбчва двете ми китки, после извива ръцете ми зад гърба. На секундата разбрах какво става. Не за пръв път ме арестуваха, знаех как действат ченгетата. И щом ми хрумна, усетих студения обръч на белезниците около лявата си китка, после около дясната. Нечии ръце се пъхнаха под мишниците ми, повдигнаха ме и ме изправиха. Опитах се да кажа нещо, но челюстта ми изщрака в знак на протест. Първият удар почти я беше откачил.

Успях да извия врат наляво и да погледна през рамо.

Полицай Грейнджър. А зад него видях Андерсън.

— Еди Флин, арестуван сте. Имате право да запазите мълчание… — поде Грейнджър и ми прочете правата, докато ме буташе напред.

На вратата на съдебната зала чакаше униформен полицай с ръце върху колана на кобура си.

— Не можете! — провикна се Хари. — Веднага спрете!

— Можем. И го правим — отговори Андерсън.

Харпър му се нахвърли, но Дилейни я възпря.

— Аз съм федерален агент. Какви ги вършите, по дяволите? Какво е обвинението? — попита Дилейни.

— Въпросът не е федерален. Извън юрисдикцията ви е. Водим този човек в полицейското управление на Роуд Айланд за разпит — отговори Грейнджър.

Не можех да дишам. Болката ме заливаше на вълни. И всяка буквално премазваше дробовете ми. Вдигнах поглед и забелязах, че полицаят, който ме чака в края на пътеката, е с по-различна униформа. От управлението в Роуд Айланд. Андерсън и Грейнджър си водеха свръзка. Арестуваха ме и ме извеждаха от щата.

— Какво… какво е обвинението? — успях да попитам.

Бяха длъжни да ми кажат, след като питам. Имах право да знам. Едва не припаднах от усилието да изрека думите. Грейнджър дръпна ръцете ми и между ребрата ми отново изригна пъкълът. Усещах как стъпалата ми натежават. Бях почти в несвяст, когато чух отговора на Андерсън:

— Арестуваме ви за убийството на Арнолд Новослик.

Боже! Арнолд! Допреди два дни нямаше да се натъжа толкова от новината, че е отпътувал в отвъдното. Но не и сега. Бях говорил с него рано сутринта. Шокът от новината за смъртта му притъпи факта, че ме арестуват.

— Защо Еди ще убива собствения си консултант? — попита Дилейни.

Следваше ме и изкрещя въпроса към Андерсън.

— Задайте този въпрос на Флин — отговори той. — Попитайте го защо не е носил ръкавици, когато е натъпкал тринайсет банкноти от един долар в гърлото на Новослик.

65

Автобусът потегли от паркинга зад съда. Съдебните заседатели мълчаха. Всички преценяваха заключителните речи в съда. Повечето изглеждаха доволни, че краят наближава. Кейн надникна от прозореца, докато автобусът минаваше покрай съда, точно когато няколко полицаи изведоха Флин и го натъпкаха в цивилен седан.

Кейн си позволи да се усмихне. Ползата от приятелството.